Това не е поредния филм, излъчващ до болка познатите ни кадри от трагичния септемврийски ден, въртени десетки пъти по всички телевизионни канали. Някой, който си е купил билет в очакване на зрелищна продукция в стила на Discovery, просто ще бъде разочарован. Признавам си, че ситуацията при мен беше сходна, но за щастие се оказа, че лентата има с какво да компенсира и ето ме сега пиша тези редове в апел да погледнем по-встрани от епицентъра на трагедията и да по размишляваме. “11 септември” е филм посветен на терористичните атаки в Ню Йорк, но вниманието на режисьорите и сценаристите е насочено встрани от събитието и то по-скоро съпътства действието, отколкото да го води. Казвам режисьори и сценаристи, тъй като по своята същност лентата е съвкупност от 11 отделни епизода, всеки с продължителност 11’09”01 (11 секунди, 9 минути и 1 кадър), в които 11-те различни по националност автори разсъждават върху проблемите в отношенията между хората. В епизодите можем да открием най-различни сюжети - любов, омраза, шок, състрадание, нравствено прераждане или падение.

Епизод I – реж. и сц. Самира Махмалбаф (Иран) **
Доста “аматьорски” филм бих казал, с неясно изразено послание. Изпъква желанието на Махмалбаф да ни покаже, че в съвременния глобален свят, не може да съществува откъснат народ, а всички живеем заедно на тази планета. И дори, хората чиито бит преминава в нищета и мизерия сред пустинята, хората които са афганистански бежанци – бъдещи врагове на Америка, също са съпричастни към трагедията. Леко пресилен е мотивът за постоянното очакване на ядрена война, но пък трябва да стане пределно ясно, че светът е твърде крехък и подобна война ще бъде унищожителна за всички, затова и всички трябва да се борим за предотвратяването й. Младата учителка съзнава, че не може да се правим на “ударени”, само защото не се е подпалила собствената ни черга. Похвална е упоритостта й, с която тя събира своите ученици, дори примамвайки ги с книги (между другото вие бихте ли се изкушили от книжка?). Искрено е желанието й да убеди родителите в нуждата от образование. Веднъж събрала младежта учителката се опива да разбуни духа на своите млади ученици, да ги запознае с мащабността на трагедията и да ги направи съпричастни. Децата, със своя детски мироглед, не осъзнават случилото се, но изправени в едноминутно мълчание пред комина на тухларната – най-високата постройка наоколо, те разбират че то е значимо и е част от живота на всички нас – жителите на тази планета. Просветление, съпричастност, състрадание, почит – на това ни учи този филм.

Епизод II – реж. Клод Льолуш, сц. Клод Льолуш и Пиер Уитерхьофен (Франция) ****
Типично по френски филмът разказва за една любовно-драматична история между глухоняма френска фотографка и нюйоркски екскурзовод на глухонеми. На 11 септември 2001 година сутринта, връзката им е в дълбока криза: ревност, умора, отегчение и отчуждение тормозят и двамата. След поредния скандал, вратата се затръшва с трясък и мъжът отива на работа в WTC. Раздялата е почти факт. Всичко е загубено и последната единствена надежда на жената е да получи някакъв знак, да се даде на любовта им втори шанс. Именно такъв повратен момент е срутването на двете кули. Лишена от едното си сетиво, жената не разбира за случващия се ужас, а долавя само неизвестни вибрации. На фона на всеобщата трагедия навън, в душата си, героинята преживява не по-малка лична драма, опитвайки да намери спасителна нишка за любовта си или да сложи с мъка край на всичко. Зрителят се лута в засилващия се драматизъм на действието и се чуди как ще завърши всичко и кога ще се срещнат двете трагедии – личната и обществената. Отговорът е ясен и скоро се визуализира: на входната врата ридаещ застава любимия – целия полепнал в зловещ сив прах. Този тежък момент, на осъзната мащабност на драмата, се явява емоционален катарзис и за двамата. От прахта като феникс се възражда любовта; по-силна и по-сплотяваща от всякога.
Би трябвало да се похвали и режисьорската хрумка действието да ни се представи от гледна точка на глухонямата героиня. Поставен в нейното положение, на зрителя се предоставя само визуална информация лишена от съпътстващ звук. Единственото, което по-скоро се усеща отколкото чува, са просто вибрации.

Епизод III – реж. и сц. Юсеф Шахин (Египет) **
Отново един “заблуден” филм, “лутащ се насам-натам”, прескачащ от сцена на сцена. Оставя впечатление за недобрата работа на създателите като цяло, но може би това се дължи на условието за 11 минутна продължителност.
Направен е опит да се погледне обективно и от двете страни на барикадата, във филма представени от духа на загинал в атентат американски войник и един мюсюлмански атентатор. Въпреки търсената безпристрастност и бащинското чувство на главния герой към щатския пехотинец, лентата по-скоро заклеймява и е насочена срещу американският империализъм. Добре трябва да се осмисли момента, в който мюсюлманското семейство изпраща сина си на смъртоносната му задача. Наистина много тежък за възприемане от нашата култура, но показателен за поведението и ценностите на тази част от човечеството. Майката е разплакана и съжалява не за това, че сина й ще умре заедно с много други хора (напротив тя е горда); съжалява за това че не е успяла да му даде прясно приготвената от нея питка (сякаш той просто отива на работа и си е забравил пакета с храна). Цивилизационният сблъсък е вече налице в реалността и ние трябва наистина да направим хладнокръвен самокритичен анализ, за да спрем това безумие докато не е станало твърде късно. Генералното внушение на египетската продукция е, че в крайна сметка всички сме жертви на тази война и в нея няма, и не може да има победители!

Епизод IV – реж. и сц. Данис Танович (Босна и Херцеговина) **
Една проста история за една друга война, за една друга национална трагедия. Не бива да обвиняваме авторите, че са се вглъбили в националните си проблеми и не ги интересува останалия свят – напротив. Вярно, че действието се развива в едно затънтено селце в бившата Югославска държава, където хората си имат своите “дребно-ежедневни” проблеми, в тежкото следвоенно време, но акцентът на лентата пада върху човешките ценности, етика и морал. В това босненско село, където споменът за войната е жив по стените на сградите, в мизерията, в липсата на мъже...в това село живеят уплашени жени, жени, които отказват да се примирят с жестокостите причинени от конфликта и разочаровани от следвоенната действителност. В тези дни, когато единственият (сакат) мъж в селото получава като хуманитарна помощ гримове, смисълът на съществуване просто се губи. Фарсът е очевиден и ние се чудим дали да се смеем или да плачем. Но филмът ни визуализира силата на човекa, който въпреки всичко продължава напред, продължава да се бори и не пада духом. Така и сакатият, не се чувства по-малко човек, нито по-малко нужен, не се чувства даже в “неравностойно” положение. Той е просто такъв какъвто е – различен, както и всички ние се различаваме един от друг. Получавайки гримовете, той не пада духом, а ги подарява на своята приятелка, чийто мъж е изчезнал. Тя от своя страна ги използва за изписването на антивоенни плакати. Нейният живот е по-скоро бягство от жестоката реалност. Тя отказва вече 3 години да разопакова багажа си с надеждата, че всеки момент ще се завърне към предишният си нормален живот в града, където ще бъде заедно с мъжа си и няма да се страхува. Мъжът й обаче го няма и единственото нещо, което осмисля делника й, както и на всички останали жени в селото е провеждащата се в 16 ч. тъжна антивоенна процесия. Шествие на покрусени от мъка и жестокости жени, които нямат нищо. Но този 11 септември е по-различен. Вместо на площада, жените са се събрали около единствената им връзка със света – старо радио и потресени от новините са изгубили желание за демонстрации. В това тежко време двамата главни герои приемат трагедията на американците равна на своята и повеждат шествие на споделена мъка и съпричастност.

Епизод V – реж. и сц. Идриса Уедраого (Буркина Фасо) ****
В единствения епизод от африканския континент е разказана по-скоро забавна, но едновременно и мъдра, дълбоко хуманна детска история. Едно бедно момче е принудено да напусне училище и да работи, за да плаща лечението на болната си майка. Положението е отчайващо, но един ден малчуганът забелязва на улицата Осама Бен Ладен. Момчето, заедно със своите приятели организират налудничав и малко наивен, но трогателен план да заловят престъпника и с наградата да извършат множество добри дела, включително закупуването на лекарства. Този история фокусиран върху детския поглед към случващите се нещастия, ни напомня, че понякога децата са много по-мъдри от възрастните, а определено са по-невинни и по-добри. Съпричастност, колективност, жертвоготовност са все неща присъщи за героите на филма. Терористът се измъква разбира се, но все пак децата успяват да намерят начин да помогнат на приятеля си и болната му майка. Хуманизмът надделява, а сговорната дружина – планината повдига! Не бива да се делим, а да се обединяваме.
Малката ми забележка-въпрос към авторите на филма е, защо Бен Ладен се измъква именно със самолет на “Bulgarian Air”? Не за пръв път, не само в тази лента, гордия български флаг е замесен в подобни сцени, но докато “Балкан” мълчеше и мълчаливо си и фалира, то все пак сега е хубаво да се помисли за някаква нота от страна на МВнР или пък съобщение от самата компания, за да не се оставя лошо впечатление у световните зрители, че “ние извозваме престъпниците на света”. Защото самолетът не е просто на някоя си компания, а на нашия национален авиопревозвач - носи българското знаме и е олицетворение на цялата ни страна.

Епизод VI – реж. Кен Лоуч, сц. Пол Лавърти, Кен Лоуч и Владимир Вега (Великобритания) ***
Филмът разказва за една каша забъркана от американците точно на 11 септември 30 години назад, довела до идването на Пиночет на власт в Чили и до последвалата там гражданска война и национална катастрофа. Лентата не е обвинителен акт, не търси възмездие и не е изпълнена с омраза. Тя е призив към американците да разширят кръгозора си малко по-встрани от своето собствено тъгуване и да забележат мъката на целия свят. Защото трагедии се случват всеки ден, навсякъде по Земята и много хора загиват. Трябва всички заедно да почитаме и помним невинните жертви, да се учим от историята и да не повтаряме предишни грешки, защото миналото не може да се промени, но изграждането на бъдещето е в наши ръце в настоящето.

Епизод VII – реж. и сц. Алехандро Гонсалес Инариту (Мексико)****
Интересен технологично-екстравагантен похват използва мексиканеца за своя филм. Тези 11 минути са по-скоро ориентирани като въздействие върху сетивата, а не развитие на някакъв сложен сюжет. Това далеч не означава, че филмът не носи послание, напротив – кадрите и звуците въздействат силно и шокиращо. За разлика от другите епизоди, в този са използвани почти единствено оригинални кадри и звукови записи от 11 септември 2001 година. На черен фон, вероятно за засилване на възприятието, звучи колаж от автентични телефонни разговори, множество ТВ и радио глъчка сливащи се в един общ шум, създаващ напрежение у зрителя. Мракът в залата се разсейва от просветващите ужасяващи кадри на хвърлящи се от кулите хора и летящи във въздуха човешки тела. Скачайки от прозорците, те са избрали да тръгнат сами към смъртта, вместо да седят и да чакат безпомощно краят си. Мрак и ужас се редуват с все по-голяма интензивност, а жуженето на безбройните журналистически коментари и трагични последни телефонни разговори стават все по-силни и се сливат в един общ хор. Бих казал че търсеният ефект от Инариту е “шок и ужас” и наистина го постига, въвличайки ни като преки свидетели в епицентъра на трагедията. Епизодът завършва със стихващо напрежение и грандиозна успокояваща симфония, а визуално зрителят се приближава от мрака към светлината. Последният миг е белязан от една арабска сентенция, много по-стара от кръстоносците и джихад: “Води ли ни божията светлина или ни заслепява?”

Епизод VIII – реж. Амос Гитай, сц. Амос Гитай и Мари-Жозе Сансел (Израел) ***
Този епизод е една гротескна картина на бездушието и нравственото падение на съвременния човек. Ежедневието в Израел е съпътствано от нескончаеми терористични атаки и филмът е разказ за една такава. Ужасното тук е, че хората започват да обръгват на чудовищната картина. Освен това в епохата на глобализацията, човек все повече се вглъбява в себе си, изолира се и става безразличен към всичко, което пряко не го касае. Дори в родината на няколко от основните световни религии, отдавна са забравили и погребали дълбоко главните божии заповеди, а добродетелите вече не са на мода. Хаосът представен в кадрите на лентата е породен не толкова от самата трагедия, колкото от десетките сеирджии, “алчната” за материал репортерка и жадните за слава очевидци. Полицейските и армейски части са принудени да се борят с кибиците (които всъщност трябва да защитават), за да може да бъде оказана първа помощ на пострадалите. Репортерският хъс на журналистката за сензация и шокиращи кадри са ярък пример на бездушието вътре в нас. Силно егоцентрично, вглъбени в собствените си стремежи и проблеми, гледаме безучастно случващите се трагедии. Интересува ни само личния успех и издигането колкото се може по-нагоре, дори и да се наложи да се изкачваме върху камара от трупове. Еврейската репортерка се бори със зъби и нокти за ефирно време и изобщо не я интересува трагедията която се е случила междувременно в Ню Йорк. За нея и тук, и там просто се случват новини и тя се бори за собствената си реализация. Въпросът който задават авторите е: как може да сме толкова егоцентрични и бездушни, и това да не ни притеснява? Не осъзнаваме ли, че сме поели по грешен път?

Епизод IX – реж. Мира Наир, сц. Сабрина Даван (Индия) ****
Мира Наир е едно значимо име в световното кино и за пореден път ни доказва, че това не е случайно. Сцена на действието е Ню Йорк, в месеците на смут след атентатите. Личната драма на семейство мюсюлмани, чиито голям син е изчезнал, се сблъсква с обществената нагласа, че той е участник в атентатите. Филмът разкрива хаосът, недоверието и разединението, което настъпва между хората. Доскорошните най-добри приятели, днес те “плюят” по телевизията, страх ги е от теб и са изпълнени с омраза. Семейството е разкъсвано от мъка, от отчаяна надежда да намерят сина си жив, от съмнение. Истината все пак изплува и “на клеветата строшава зъбът”, но въпреки реабилитирането и държавните почести, болката не може да бъде излекувана, неизмеримата загубата не може да бъде възстановена, огорчението не може да бъде изтрито.

Епизод X – реж. и сц. Шон Пен (САЩ) *****
Гениален филм, може би най-добрият от цялата поредица, който доказва че Шон Пен е не само добър актьор, но и добър режисьор и сценарист. Една на вид маловажна история за монотонното ежедневие на тъгуващ по своята починала любима възрастен мъж ескалира зашеметяващо до изводът, че каквото и да правим и колкото и да не ни се иска да го приемем, нищо не може да върне прекрачилите границата на смъртта. Старецът е физически сам, но в душата си, той живее все още със своята съпруга. За него, нощницата която е поставил на леглото е запълнена от плът и дух, и той й отдава своята любов и внимание. Тежко ни е да го приемем, но за човек, прекарал целия си живот със своята любима е трудно да остане сам и затова съзнанието търси бягство във въображението. Изсъхналото от липсата на слънчева светлина в бетонното нюйоркско жилище цвете има много важно значение за постигане на цялостното внушение. Една сутрин, малко след 9 ч., възрастният мъж бива събуден от нещо необичайно. Светлината се спуска през прозорецът, а цветето неестествено бързо разцъфтява с чудни цветове. Първоначалният момент на удивление и щастие, се сблъсква трагично с горчивата истина, че колкото и да се заблуждава човек във въображението си, мъртвите вече ги няма и няма как да споделяме с тях и да се радваме заедно на хубавите неща които се случват. В този момент на опомняне и връщане към действителността, старецът изпада в ридание. Той е сам, а това прекрасно цвете е ненужно, тъй като няма на кого да го подари, няма с кого да почувстват заедно красотата му. И дори слънчевата светлината, която за пръв път влиза в това жилище не смекчава печалния момент. Камерата се отмества и показва сградата отвън. Върху съседния прозорец все още е останала правоъгълна сянка, но тя бързо, също както и първата, плавно се спуска надолу и дава път на слънчевите лъчи. Гениална метафора! А изводът е един: каквото и да правим, без значение дали е отмъщение или пък любов, без значение дали убиваме хиляди или пък даваме път на светлината и шанс на едно цвете, никога не ще можем да върнем любимите си хора. Човешкият живот е много кратък и неминуемо води до точката, от която няма връщане. Не отнемайте човешки живот и живейте пълноценно краткия миг на собственото си съществуване, споделяйки щастието с любимите си хора. Око за око, зъб за зъб – какъв е смисъла? Мъстта не лекува, тя води само към нови страдания.

Епизод XI – реж. Шохей Имамура, сц. Дайсуке Тенган (Япония) ****
Това е единственият епизод, в който въобще не се споменават атентатите в Ню Йорк. Нещо повече, действието даже се развива в миналото, в малко японско земеделско село. Там живее млад военен ветеран, който след като е бил свидетел как човек причинява ужасни неща на друг човек с ненормална злоба, се е отказал да бъде homo sapiens и се е “превърнал” в... змия. Съселяните го наричат лудост и го толерират единствено, защото е “герой” от войната, но не могат да проумеят, че във войната няма герои, няма добро, няма правилно, няма и победители. Тя е дъното на човешкото падение, на природата като цяло – когато двама представители на един и същи вид се изтребват заради самото изтребление. Наречете го ако искате луд, но един хуманист не може да приеме този ужас, това деградиране. Още древните са казали “homo homini lupus” – човек за човека е вълк. Той не е луд! Него го е срам, срам от хората и затова предпочита да се претвори и живее като змия. Да убива само за да се храни или за да не бъде изяден, да взема само толкова колкото му е необходимо да съществува.

Размислите за атентата в Ню Йорк на 11 септември 2001 година излизат от рамките на конкретното събитие и предизвикват резонанс в целия свят, в целия обществено-културен живот. Единадесетте филма са малък опит да се обърне внимание на променящия се около нас свят; на вълната от ужаси, бездушие и погром която ни залива. Филмът е апел за осъзнаване на човечеството, докато все още има шанс за спасение.

Не бих ви посъветвал да гледате този филм, защото е странен и не знам дали ще ви хареса. Мен лично не ми хареса особено, но размислите, които той предизвика у мен и които споделих с вас ме развълнуваха изключително много, така че мога да кажа, че въпреки всичко не съжалявам и съм удовлетворен, че го гледах. Цялостната ми оценка по шестобалната система е ****

Публикувана@2003-12-21