На лице са две екранизации по романа “Соларис” на полския автор-фантаст Станислав Лем: почти “чистак” нова американска трактовка на Стивън Содърбърг от 2003 г. и една поовехтяла и натрупала прах руска лента на режисьора Тарковски от началото на 70-те.

За ремейк е сравнително трудно да се говори и да се правят някакви генерални съпоставки, по скоро обeдиняващо в идейната основа на двата филма е интерпретацията на самото литературно произведение.

Чувал съм големи изхвърляния и за двата филма, както във възхвалително отношение, така и под формата на пълно отрицание - нещо може би твърде нормално, когато става въпрос за субективна оценка. Струва ми се, обаче, че в случая можем да потърсим и обективна такава в лаконичния коментар на самия първосъздател на историята – Станислав Лем:

“Имам много сериозни възражения по отношение на тази адаптаци (руската – бел. ред.). Първо бих искал да видя планетата Соларис, но за съжаление режисьорът не ми го е позволил ... А второ, той изобщо не е снимал "Соларис", а "Престъпление и наказание" ... И което е най-ужасяващото, Тарковски е въвел във филма родителите на Келвин, че дори и някаква негова леля.”

За съжаление открих негово мнение само за руската екранизация, но на 50% работата е свършена. Вярно, до колкото ми е известно Лем не е се е радвал особено на нито една екранизация по свое произведение, но все пак той единствен има правото да претендира за правдивост в сюжета. Относно версията на Содърбърг, самият режисьор признава, че не се е придържал стриктно към писаната история, а е наблегнал основно върху отношенията на Келвин с жена му. До тук с достоверното пресъздаване на романа.

Да се върнем на самите филми. Основното, заради което пиша тази статия, е да споделя относителното си разочарование и от двете ленти. Ще направя кратка характеристика по основните точки:

• Визия – определено по-добре изглеждащ е холивудския продукт, но това се дължи изцяло на съвременните технологии. Въпреки че прочетох негативен коментар, относно конретния избор на цветовете на Соларис, все пак друго си е визия в цвят, а не в някаква сиво-пастелна гама. Показаните технологии от бъдещето в новата лента, също са “в час” с последните холивудски тенденции и контрастират с наподобяващите електролампени съоражения в руския вариант на космическата станция.
• Звук – тук отново предимството е за “Solaris”. Може би най-стойностното нещо от филма изобщо е основната музикална тема, която май е и единствена. Качеството на озвучението също си е на високо ниво, докато във филма от миналия век звукът типично отсъства или е твърде изкуствен.
• Действие – ей тук и двете ленти падат в калта. За руската школа (на която са подражавали и нашите кинаджии) е типично мудното развитие на сюжета, дългите “отвеяни” и отегчителни сцени на размисли и природни картини без никаква реална причина за включването им, както и издигнатото едва ли не в култ правило да се говори, колкото се може по-малко на екрана. За съвременен Холивуд обаче е твърде необяснимо следването на подобен стериотип, макар и в по-смекчена форма. Като цяло протяжността във времето на безмислени епизоди е изнервяща и при двата филма. Случки и напрежение почти липсват; цялото действие е пропито от някакво невъобразимно и неестествено спокойствие. Затова и версията на Содърбърг, макар и почти двойно по-къса от руската, действа по същия флегматизиращ начин.

Ако се чудите кой от двата филма да гледате, по-скоро ви препоръчвам американския, заради малкото предимства които има, свързани с качеството на съвременния звук, визия, сюжет и актьори (Джордж Клуни и Наташа Макелоун, която между другото е адашка на актрисата от руския филм). Макар и двете интерпретации на романа да наблягат върху психологичния анализ, все пак Содърбърг е представил своята теза малко по-добре.

Solarsi *** (нищо особено)
Соларис * (отегчителен)

Публикувана@2005-01-18