В очакване на така чаканият шедьовър в българското кино, който да възроди тази индустрия у нас и да ни направи известни пред света (към което странно защо така отчаяно се стремим), при нас с шумна реклама се появи
МИЛА ОТ МАРС.
Първият ми досег беше докато четях едно списание. Вниманието ми привлече голяма снимка на женско лице. До нея – надпис "Зорница София". Лицето беше хубаво, не стереотипно красиво, но много особено и привличащо. И това име – Зорница София – просто няма как да не ти се набие в съзнанието. Дотолкова се заинтригувах, че чак изчетох целия текст около снимката. Така за първи път разбрах за нашумелия вече "Мила от Марс".
По-късно, на корицата на друго издание видях нещо интересно: снимка изотзад на два женски крака, разкрачени, обути в телен "чорапогащник". Хубави крака със струйки кръв по местата, където телта се забива в месата. Изобщо – интересна идея и добро фотографско изпълнение. Отново прочетох надписите около снимката и тогава за пръв път си казах: "Ще отида да гледам 'Мила от Марс'".
В това време на пълни обороти продължаваше напористата пропаганда, целяща да ни убеди колко хубав, авангарден и препечелил отличия е този филм.

И понеже Мила е от Марс, а Марс е доста далеч, се наложи да чакам доста дълго, докато филмът пристигне. В смисъл, че премиерата на филма във Варна беше три или четири седмици след тази в София и някои други градове.
Но дойде денят, в който изоставих всякаква предубеденост към съвременното българско кино и се отправих към салона. С надеждата, че поне частица от рекламата да е вярна, то филмът ще е прилично приятен.

Докато се настанявах на добре озвученото от хрупане на всевъзможни чипсове място, си мислех какво ли би казал един литературен критик. Или дори даскал по литература.
"Във филма се противопоставят миналото и бъдещето, селският бит и фантастичната необятност. Мила и Марс – тези две думи са напълно противо..."

Първото ми разочарование дойде изненадващо бързо. В началото, на английски бяха изброени всички награди на филма. Екран по екран се изписваха отличията му от всевъзможни фестивали. Смесица от изтъкване, пропаганда и промиване на мозъците. Отвратително. "Сякаш като ви гледам наградите и автоматично ще ви харесам филма, а?" Пък и тези филмови фестивали... та днес сульо и пульо организират фестивали. Отдавна не е кой знае какво да спечелиш фестивал. И при положение, че знаем как се печелят, а именно - както всичко останало... Мисълта ми е, че не искам повече да ми пробутват тоя номер с отличията.
После следваха спонсорите и още надписи, а след края на всички надписи, които по мащаб предвещаваха касова Холивудска продукция... дойде и самият филм. Той беше с неприятно качество, тъмен, размазан, което може да е било и целта – да изглежда underground. Но ако се върнем на надписите - те бяха перфектно контрастни, заоблени, с хубави букви. Някак не се вързваха. Един по-античен или ръкописен, невзрачен шрифт щеше да е идеален. Ето такива неща ми правеха впечатление, хем се стараех да не бъда дребнав.
В този момент стана ясно, че в "Мила от Марс" няма да видим нито Марс, нито някаква екстремна екшън-мацка на име Мила, която потапя всичко в кръв. И когато един филм не може да ни впечатли откъм ефекти и техническа реализация, то на него му остава изконното: идеята.

И ако се чудиш защо уводът и прелюдията бяха толкова дълги, а все още дори не сме започнали със същността на филма, ще ти кажа: защото и самият филм е такъв - много реклама, много приказки и накрая малко филм.

В началото Мила – главната героиня, която няма как да сбъркаш - сигурно ще ти заприлича на проститутка. По-късно ще установиш, че не е такава, напротив – тя всъщност е жертва. Присъства типично феминисткият мотив: как например мъжът винаги е груб и безсърдечен интересчия (например сутеньор), а жената – тя винаги е изпаднала в немилост, тя никога не иска да е такава (например проститутка) и да прави това (например да се чука), което мъжът я задължава. Трябва да признаем, че реалността е малко по-различна.
Мила бяга от тираничния си мъж/настойник и благодарение на добродушния тираджия, при който се качва на стоп се озовава в някакво забутано село. То е населявано от половин дузина старци, които пафкат тревица и броят мухите.
Във филма има няколко неща, които много неприятно се натрапват. Едното е точно това - как старците пушат марихуана. И от първия кадър се разбира, но сякаш това не е достатъчно, и за да е по-сигурно че зрителят ще го схване и едва ли не аплодира – въпросното действие се повтаря още поне три-четири пъти. Сякаш не стигаше, че където (вестници, списания, програми) и да имаше ревюта за този филм, навсякъде все се споменаваше точно това: откаченото село, където старците пушели марихуана. Дори аз не избягах от това и го казах. Прекалено много се изтърка тази идея, в голяма степен още преди реализирането и. И накрая ти отиваш на кино с мисълта КОГА ТОЧНО ще видиш кадъра, където пафкат. След което го виждаш близо половин дузина пъти, само първия от които ти е смешен.
И второто, което се натрапва, са дългите и притеснително слаби крака на Мила, чиято роля изпълнява Весела Казакова. Хей, тези крака не изглеждаха така на рекламата в списанието! Нито на плаката! Хееей!
Но има и друг елемент, донякъде компенсиращ – масивните обувки на тънките крака. Тези патъци са дотолкова неудобни, че чак на зрителя му става неудобно да гледа как Мила се поклаща върху им. За което режисьора отнася поздравления.
Малко нескопосан е гримът на Мила в самото начало на филма. Тя би трябвало да изглежда бита и с посинено око, но по-скоро прилича на оклепана с детски боички.
Изобщо откъм техническо отношение могат да се извадят доста забележки. Някои свързани със зле фокусираната камера, други с анемичното озвучение. Определено не е като във висококачествена западна лента, където се чува даже газенето на тревата. Качеството напомня досущ българските филми от 80-те години и те кара да се замислиш дали е заради минималните средства, с които е заснета лентата, или със съзнателната цел да се създаде една специфична атмосфера. Тази на селото.
За сметка на това филмът е направен интересно, действието не се развива абсолютно праволинейно. През определени интервали филмът се връща в миналото – предимно под формата на невротични спомени в съзнанието на героинята - за да ни представи цялостната история. Този похват не е революционен, разбира се, но е значително по-приятен за зрителя. Пък и трупа точки за авангардност/абстрактност/ексцентричност, а "Мила от Марс" май точно това цели.

Актьорите. На първо място – жалко за Васил Василев - Зуека. Неговата роля беше толкова третостепенна, че в мен се прокрадва съмнението да не би да са го включили във филма единствено в името на рекламата. Похвала обаче за Златина Тодева, изпълняваща ролята на бабката-тартор в селото. Ако в български филм има роля за възрастна жена, тя несъмнено е и трябва да е изпълнявана от нея.
Иначе актьорската игра трудно може да бъде коментирана – самият филм, действието в него и начинът на отразяването му не предразполагат към актьорски изяви. Актьорите нямат свобода и периметър на действие. Един вид и добри, и лоши да са актьорските им възможности, от този филм със сигурност няма да си проличи. Особено след като основната задача на Мила е да мълчи и да гледа в една точка, а на Асен – да се прави на гъзар и непукист, докато зрителят гледа този странен (предвид селската действителност наоколо) пиърсинг на ухото му. И нека не забравяме гореспоменатото качество на записа... ти не можеш да видиш трапчинките по лицата на актьорите, туй то.
Хуморът. Като цяло го има в доволно количество. Не че казват нещо кой-знае колко смешно, но просто ти идва да се хилиш. Някак си цялостната атмосфера предразполага към това. Понякога се прекалява и хуморът (до)убива сериозността и дълбочината на филма, но какво да се прави...
Тръпката. Тя не се изразява в конкретни действия, а по-скоро в принципното чакане нещо да се случи. Напрежението във филма, доколкото го има, не е провокирано от някакво предходно действие, чиито последици очакваш, а от чисто любопитство.
Сигурно и ти си любопитен? За сюжета. Общо взето, Мила заживява в селото, поддава се на прекалено любезните грижи на старците (те това и чакат), ражда си дете, изпада в дупка, но накрая опознава любовта. Естествено има ги и рутинните пет секунди голи сцени, където Весела Казакова показва хубавите си очи. За тях казват, че били "дълбоки и живи, могат да ти кажат всичко и да те накарат да почувстваш всичко, само когато ги погледнеш". Такива неща ми минаваха през главата, докато гледах еротичните моменти във филма. След края им и малко преди края на филма, Мила е изправена пред избор, който за зрител като мен е малко странен, тъй като няма две или повече неща, между които да се избира. Но Мила си действа така, сякаш е изправена пред избор, сякаш има повече от един смислени ходове. Първата крачка по дефиниция е грешна, но след това посоката се обръща, Мила поема по правилния път и следва зашеметяващ, направо ексклузивен хепиенд. Нещо като в 98% от филмите: лошият половин час млати добрия, но накрая нашият се свестява и за нула време му вижда сметката. После се вижда с любимата си, с която са се влюбили в течение на самия филм, всички са щастливи, и, и, и... (средностатистическият зрител е изял пуканките и си облизва мазните пръсти в тъмното)

Целият филм, наред с издънките си, все пак е опит за нещо авангардно и различно. И накрая следва типичен американски хепиенд. Трудно се бяга от стереотипите и баналното, особено когато целиш пари и слава. "Мила от Марс" не е провал, но нищо повече. Един нормален – на моменти приятен, на моменти посредствен – филм, който щеше да е доста по-симпатичен ако не беше целият този медиен шум около него. Филм, който не успя да изпълни очакванията и да избяга от фрази като "пфу, български!". Остава ни да чакаме с надеждата нещо да се случи по-рано. По-рано например от това наш футболен отбор да пробие в международен турнир...
В заключение ще кажа нещо, което може да накара голяма част от читателите да забравят всичко прочетено дотук, да пренебрегнат обективното си мнение и изведнъж да погледнат на тази статия с други очи. Но аз трябва да го кажа:
Този филм е правен от жена. Това е. Съжалявам.


- И какво? – попитах аз.
- Какво? Нищо не съм казала...
- Да де... Хареса ли ти?
- Ами...беше интересно направен.
- Тоест?
- Интересно е показал нещата точно такива, каквито са.
- Кои неща?
- Селският бит и манталитет...

Публикувана@2005-04-10