Един от онези приказни дни, в които отново ти се иска да се родиш, но с ново съзнание ... Топлината бе завладяла сърцето ми и то унесено биеше в ритъма на една от любимите ми мелодии. Внезапно силен стон долетя някъде зад ъгъла, наруши хармонията, в която вървях. Стана тихо, единствено едно пронизително плачевно стенание привлече тялото и духа ми. Забързала по посока на страданието, се изправих пред агонизиращата си любов, захвърлена на прашния асфалт. Животът гореше само в очите й - големи, жълти, но вече не толкова ясни, а забулени в мъглата на отчаянието, умоляващи и важни. Тя ги впери в мен; нямаше ръце, които да протегне за помощ. В очите се четяха молбата и надеждата, че отново ще я излекувам. Приклекнах до нея и нежно погалих врата й, където дълго време я бях целувала. Тя трепна в очакване, че ще я съживя. По измършавялото й тяло личаха ударите, ританията, оскверняванията, на които я подложиха, а аз я оставих незащитена. Свалих блузата си и я загърнах, като в контраста с черното, силата на очите й стана още по-изразителна. Наведох се и облизах сълзите й. Опашката й бавно обгрърна тялото ми и приканващо докосна рамената ми. Изтръпнах. Усещайки мокрите си страни неволно се усмихнах на слабостта. Тя очакващо се загледа в мекото сияние на очите ми, но бръзо се изправих и вдигнах крак. Ужасът и викът и не ме спряха. Яростно го стоварих върху главата й. Бликналата алена кръв целуна стъпълата ми. В любимото червено.

Върху жалкия труп падна сянка. Някой застана зад мен и дълбоко заби нокти. Бавно и болезнено раздра плътта ми. Затихнала, в мазохистична наслада присвих очи и се огънах от болкaта. Без да се обръщам, сигурно хванах ръката на омразата и празно погледнах пред себе си ...

Публикувана@2001-05-10

Добавяне на коментар

keywords