Припичам се аз на слънце пред афиша на родния Народен театър и си избирам негледана от мен постановка, когато до мен се присламчва клиширана софийска двойка. Самката с глас "хайде да се правим на ерудити", казва : "Ооо, какво ли ще се играе днес (часът е 19.05, каквото и да се играе то е започнало)?" Мъжкарят с глас "шъ театъра е моето второ амплоа ма кукло", отговаря : "Декамерон … голяма тъпня." Женската: "Ооо, ти си го гледал, а?" "Ммм, да" - отговаря мулето.

Илюстрираната сцена ме накара да си задам въпроса, как трябва да се възприема театъра на Морфов и въобще що за театър прави този човек?

Първото впечатление, което създава един бегъл поглед върху афиша на Народния е авторитарния брой на постановките поставяни от Морфов. Питам се, скоро да не вземат да преименуват театъра от "Ив.Вазов" на … познайте кой (да не забравяме и кой е шеф там). Разбира се тази моя жлъч донякъде е неоправдана, тъй като посещаемостта на същите тези постановки е достатъчна за да ми затвори голямата уста. Ако трябва да илюстрирам и посетителите на пиесите бих ударил съвсем на камък, тъй като спектърът е доста широк, ако не и от А до Я. Лошото е, че всред тях се промъкват и самозвани интелигенти, в които Морфов е успял да провокира иманентния храчещ опозиционизъм на българина. Причините за това тесногърдие биха могли да са : тъпоумност, вродено сложномислие (а нещата не са чак толкова сложни) и/или чисто и просто непознаване на пиесата в своя оригинал. Последната причина всъщност ми изглежда най-съществена, а именно, че познаването на оригинала би позволило много по-добре да бъдат разгадани и осмислени идеите въплатени чрез интерпретацията на сцената. В такъв случай може и да погледнем малко по-далече от носа си и нещеш ли, да се насладим на препратките между столетията, личностите и откачения пърформанс. Тогава може и да осъзнаем (евентуално), че аджеба май сме били свидетели на нещо доста по-различно от понятието български театър. Това е едната страна на монетата. Другата, предназначена за хора дошли да се накефят на нещо ново, свежо и пр., носи името Шоу. По дяволите това наистина си е Шоу. Възможността да се види как може да се оползотвори изцяло сцената ; насладата от звуково-светлинните ефекти ; илюзията, че си не на театър, а на кино ; възможността да си пряк свидетел на размиването на понятието "сцена", преминаваща на моменти и сред публиката ; гигантските декори … ето това наистина си заслужава да се види. Така, че който желае да се похили и накефи на нова театрална визия и звук, да заповяда. Другият вариант е за тези, които желаят да видят как една луда глава пресъздава велики произведения по един своеобразен и неподражаем (за сега) начин. Погледнато по този начин оценките на морфовия театър биха били далеч по-смислени и обективни…

Последното нещо което гледах от Морфов бе "Дон Кихот". Смея да кажа, че тази пиеса най ми допадна от всички до сега гледани негови постановки. Афинитетът му да подчертава и илюстрира еротизъм, с който най-много привлича и отблъсква публиката (българинът, колкото и да афишира своята сексуалност, е все още доста консервативен и неподготвен да я наблюдава на сцена) бе приятно сведен до възприятията на зрител. Метаморфозите на Морфовия герой в сравнение с този на Сервантес са малко повече. От безумецът идиот прочел хиляди рицарски романи и тръгнал да дири чест и слава, до реалиста - смеещ да осъзнае несъстоятелността на своите действия. И накрая като капак - изпадане в положение "прецакано камилче". И ако се добави, че в тези образи се превъплащава Кр. Лафазанов, от чието име започва да пърха българското сърце ,то вервайте ми (не сляпо) ще осъзнаете, че Дон Кихот не е частен случай. Прибавянето на Панса докарва изображението до своята завършеност, която е тандем битуващ до, сред и около нас.

Както цялата пиеса, така и романът на Сервантес красноречиво издигат в своя финал епитафията на идеализма, в чиито недра лежим ние зрителите.

Публикувана@2001-07-10

Добавяне на коментар

keywords