Срещам ги всеки ден. Същите хора. Същите лица. Не ги познавам. Всъщност може би ги виждам за първи път. Незнам. Всички са еднакви.

Насядали в някое кафене. Извадили телефоните си на масата. Гледащи на всички преминаващи с усещането, че са нещо повече, защото са седнали. Усещам го. Иде ми да ги хвана за врат ... един след друг и да им изкрещя в лицето. Да ги ударя и поваля пред неудобната масичка и още по неудобните столове. Как го мразя само. Него. Точно него. Всъщност всеки един от тях е него. Да го ритам дотогава докато забрави за всичко друго освен за болката. Да забрави за богатия си татко, за чичото - доцент, за приятелката на леля му, която познава незнам кой си шеф, за скъпите цигари, които пуши само пред хора, само и само за гъзария ... за шикозния GSM, който винаги е поставен така че да се вижда отдалеч, за гъзарския ключодържател, който лежи до пепелника ... Да забрави за всичко. Да разбере че е нищо ... абсолютно нищо. Че е смъртен и че може да умре точно сега, просто защото аз съм психопат и съм решил да го докажа точно на него. Искам да изритам с маратонките си всички неща, които му дават сила - роднини, пари, колата, вилата на морето, GSM-а ... искам да остане сам. Искам да го видя тогава какво е. Искам да ми покаже тогава самочувствието си. Искам да видя нахалния му поглед тогава. Изчистените му захаросани жестове, които казват - виж ме какъв съм пич. Камара утрепки. Неразбиращи ... невиждащи ... нечуващи. Те представляват нищо. Маскирано нищо, което вече не е нищо - то е Голямо нищо.

Няма да го направя разбира се. Отново ще затворя цялата тази напираща агресия. Ще го оставя жив и здрав да надига бирата си и да обяснява на кухата лейка пред него, колко голям пич е. Дори и свалката му е като него - безлична и никаква. Е ще се получи естествено ...

Качвам се в автобуса. Горещо е и разбира се е пълно с хора. Е било е и по-претъпкано ... но тази жега ... антисоциалната ми половина се превръща в 3/4, после 4/4 ... иде ми да се разпсувам. Пак не го правя. Самоконтрол ... по-скоро страх.

Две гримирани момиченца, облечени като крайморски курви си обясняват колко е горещо и претъпкано. Колко е отвратително времето ... колко миришело на пот. Обяснявам им с типичната си усмивка колко много таксита има. А така бих искал да им хвана главите и да ги ударя една в друга. Да ги извлача до първата врата и да ги изхвърля от автобуса. Естествено - аз съм почтен гражданин ... нека се кискат там. Какво знаят те ... девствени загорели момиченца, които приказват за мъже постоянно, а не им стиска да направят нищо. Знам ги ... между тях си говорят така сякаш са се изчукали с половината София, а когато останат сами с мъж се вдървяват и се чудят какво да правят. Днес им е щастлив ден - един психопат, надвесен над тях, отново се овладя. Разбира се те не го знаят. Току що са се разминали на косъм от смъртта, но си нямат и понятие. Сигурно се случва по няколко пъти на ден ... просто не го забелязват. Никой не го забелязва. И никой не би искал. Толкова са малки. Мога да ги смачкам за секунда. Един единствен удар ... стисвам по-силно тръбата, за която се държа и се извръщам.

Ето я и контролата. Естествено. Бъркам бавно в джоба и се суетя. Изнервяш се нали. Хайде ... дай ми повод. Всички са толкова уязвими.

Големи ... малки ... високи ... дебели ... силни ... слаби

С рахитичните си ръчички или големите мускули трупани в някоя зала ... толкова е лесно да умрат. Чевешкото тяло не е пригодено да издържа на преценени удари. Има толкова много места, в които се крие живота и може да бъде достигнат толкова лесно.

Вижда картата ми ... заглежда се по-дълго отколкото при останалите. Винаги става така. Съжалявам - губиш. Аз съм редовен пътник. Отминава. Търси друга жертва. Като вълк. Малкият къс хартия в ръката ми е единственото, което го спира ... а неговият къс хартия е единственото, което го прави нещо пред мен в този претъпкан автобус. Извън този автобус той е безсилен. Нищожество. Той е нищо, скрито зад къс хартия. Бих го убил толкова лесно ... дори и само за да му докажа, че като е контрола е нищо. Няма да го направя ... отново.

Ето я и моята спирка. Нареждам се за слизане. Някой ме блъска отзад. Обръщам се и го удрям ... всъщност почти. Отново се спирам и казвам през рамо "Спокойно. И аз слизам". Усещам го зад мен. Все едно го виждам. Мога да го сваля на земята дори без да се обръщам ... точно два удара. Не го правя ... пак. Слизам.

Ето я и нея. Прегръщам я и я целувам. Обичам те, прошепвам й нежно. Забравям всичко друго ... поне за миг съм човек. Всъщност ... дали?

Публикувана@2001-12-23

Добавяне на коментар

keywords