Късно една вечер той стана. Осъзна, че е проспал една четвърт от живота си. Хората винаги казваха, че е лошо да проспиваш живота си. Все още не беше сигурен дали да им вярва. От опит и от четене на Тери Пратчет знаеше, че думите на хората служат единствено за да крият мислите им. И още повече не беше сигурен дали да им вярва.

С бавни пристъпвания и придържайки се към стената, отиде при огледалото в банята. Реши да формира Аз-а си за деня. Знаеше, че външният вид е важен за това. Мястото, в което попадна, изведнъж му се стори твърде филмирано. Кожата му промени цвета си два пъти - веднъж стана бяла, като неонова лампа, с лек, съвсем лек жълтеникав оттенък, а след това премина към малиновочервено по същия този внезапен начин. Космите по ръката му се изправиха, застанаха като малки антени на стар руски телевизор, а после заприличаха на кули в готически стил заради удебелената си долна част. Той не им обърна внимание, но с интерес осъзна, че усеща същото да става и с косъмчетата по цялото му тяло. Абсолютно всяко малко парченце кожа и принадлежащият й израстък бяха изострили сетивата си към нещо неразбираемо и ново. Обяснение не идваше и от горе, от мозъка. Всяко ядро питаше "защо?" и оставаше нечуто. И неусетно започна да се страхува. Ръцете канеха белите му дробове и сърцето на следобеден five-o'clock tea, или просто на липов чай с филия с масло и солена, солена мерудия. Сърцето изтуптяваше в отговор, че има главоболие и е на диета, а белите дробове бяха твърде заети да се занимават с никотина и катраните и всички останали боклуци, за да проявят какъвто и да е интерес към предложението.

Той направи цялостен анализ на [себе си]. Намери разположението на масичката за чай в тялото си и запи чай самичък, без сърце и бели дробове. Затвори очи и си представи образа си в огледалото. Повика го при себе си, но и той отказа. Уговорка с приятелка. Той се учуди защо всички му отказват днес. Знаеше, че вече е десет часа и че трябваше да тръгне от вкъщи към дванадесет, за да стигне на време на аерогарата. Пътуване очакваше неговата чайна. Както и безсърдечното му и безбелодробно тяло. Както и умореното му съзнание. Отново се беше забравил. И отново си повтори, че вчера си е тръгнало, но че той трябва да остане. Всъщност, не си спомняше точно кога беше вчера. Отвори широко "прозорците", с които разполагаше. Тоест, вдигна завесата от клепачи и мигли, гъсти черни косъмчета. Очите му бяха мокри. Сигурно от парата на чайника. Завъртя крана и водата се заизлива. Точно в този момент искаше да си направи личен океан и да го кръсти с името, което винаги е искал той самият да притежава. Или поне малко уютно море ... или дори езеро с лилии, но не знаеше дали няколко парчета сапун ще заместят лилиите. Някакво вещество отново започна да се създава в него. Пак започваше да усеща нещо и не знаеше какво да очаква от тялото си. От плътта и кръвта си. Неверници. Молекулите на загубения му океан със загубена кауза се стичаха в канала и продължаваха нататък с неговия лик в паметта си на създания. Постави нокътя на палеца си под струята и очакваше да го отдръпне. Остана с очакването си.

Мивката се пълнеше и пълнеше. Забравяше я бавно, но невъзвратимо. Пиеше му се чай, ала нямаше кой да му свари. Липов и с филийки. Както в детската градина. И тогава се сети колко хубаво беше тогава, като беше малък и злояд. Много често сутрин в детската градина даваха за закуска точно това. И маслини. Още помнеше вкуса им и това, че никога не успяваше да завърже връзките на обувките си. Единствен той не можеше. Не искаше да запомни къде да постави коя връзка, защото подсъзнателно усещаше, че ако се научи, един ден ще завърже целия си живот на панделка като връзка за обувки.

Водата не спираше, но сега като че ли водородът искаше да избяга от кислорода и да направи собствен свят. Както в мечтите на когото и да било - моя си свят, моите си същества. Той се загледа първо в сифона, а след това дълбоко в ретините на очите си. Казват, че очите не могат да се видят сами. Те казват, но той не им вярва. Отново и [за нищо на света]. Любимата му фраза. Сега си представяше света като гигантски кламер, затъкващ в себе си хиляди, хиляди неща и неща. Не можеше да разбере обаче, защо всички представи за света го проектираха в огромни размери. За да може хората да са малки запетайки, глупако. Та този кламер държеше листа, грижливо ги събираше, а на тях имаше редове, редове, запетаи, точки, удивителни и така нататък. И задрасквания, като че ли. Той пак се върна в банята на своя дом и се сети за плановете си или за плановете на вселенския мозък за бъдещата нощ. Пътуване. Самолет. Красиви, слаби стюардеси с таблички. Искаше да му поднесат онези филийки с мерудия. И маслини! Черни, големи, сочни, с малки, чупливи костилки. Винаги замерваше другите деца с костилките. И той не знаеше защо това му доставяше толкова огромно удоволствие. Сега се сети, че може би още тогава е искал да се изплюе върху света и го е правил косвено. Лампата над огледалото му намигна. Събуди го и му напомни, че трябва да вдигне чайника от печката и да я изключи. Не искаше водата да изкипи, дори да стане после пожар? ...

Стегна се, изми очите си, лицето си. Излезе от банята и загаси лампата. Беше оглушал. Мивката му крещеше, но той не разбра. Облече се бързо, с ритмични движения. Събра багажа си за седемнадесет минути, включващи седем минути за намирането на куфара. Беше готов и измит. Какво от това, че беше проспал четвърт от живота си. И без това времето е толкова нетрайно и непостоянно. Един ден го имаш, а на следващия си е отишло. Тъкмо както усещанията. Сполетя го, споходи го, изплаши го в гръб споменът му за отворените му, разширени, тъмни и страшни ретини, втренчени в себе си. Огледалото говореше afterwards. Още не бе късно да се върне. Огледалото знаеше всичко. Той изгаси всички лампи в апартамента, затвори вратите и заключи външната. Беше взел всичко необходимо - документи, багаж, себе си и малко огледалце до пастата за зъби против кариес на душата. Все пак, бе пушач. Запъти се към летището и отлетя така, както бе дошъл. Прибраха си го. Ретините му. Самолетна катастрофа. Една от младите, слабички стюардеси отвлякла вниманието на пилотите за един миг и за следващия миг всички били мъртви. Ретините на самолета. Хм.

Когато полицията отиде в апартамента му след като бяха изсушили всичко, разбраха какво е станало. Някой беше оставил чешмата да тече и водата бе наводнила. Водата бе наводнила. Беше направила океана му и мечтата му се беше осъществила за минути. После съседите развалиха всичко. И тогава, когато дойдоха на оглед, не намериха нищо подозрително. Освен голяма, метална чиния с две средни филии хляб, намазани с масло и поръсени с мерудия, а до тях четири-пет огромни маслини с цвят на ретини. И чаша топъл липов чай. Топъл. Филиите бяха целите подгизнали. Хартиени и нетрайни, като времето. От едната филия някой беше отхапал; малка, деликатна хапка на дете.

... вината бе на маслините и ретините. Той бе проспал две пети от живота си. Никой не знае точно колко живот изпуска.

Публикувана@2001-12-23

Добавяне на коментар

keywords