Слъчева раса. Слънчеви изригвания по повъхността на планетата - милиарди ходещи представители на слънчевата раса ходят по Земята. Изригват срещу себе си и се опитват да останат непоколебими в стремежа си да се самоунищожат. Защо го правят?

Искам да съм от тях. Всяка сутрин ще плувам в розови видения за своето ново начало. Ще се дрогирам с оптимизъм, докато пълзя по прозорците на отсрещните сгради и докато заслепявам седналите на малки метални масички хора, надигащи разсеяно чаши кафе.

После?

После времето започва да тече адски бързо. Ще ме хване за ръка и ще ме заведе в центъра на града. Там все ще открия нещо, което заслужава вниманието ми.

Хора, гълъби, пейки, дървета, метал ... Най-трудно е с огледалата. Те ме мразят. Всеки мой жест, оцветен в провокация, ги кара да го запращат яростно в лицето ми. Без аплодисменти. Без дори да сбръчкат чело от изненада. Огледалата са лицемерни. Винаги съм знаела, че крият нещо в себе си. Или на това съм се надявала; да открия поредното обяснение на необяснимо явление. За да го пъхна в точно определено шкафче със съответен цвят и буквичка на капака. Scheiss!

Хората от слънчевата раса са безпаметни. Плъзват се върху всяка повърхност - груба, гладка, твърда, мека, рошава, студена. Дори докосването е без значение. Не е задължително. Повърхностите просто ни създават препятствия. Повърхностите винаги са тъмни и тъжни. Застават на пътя ни и отварят устите си. Зяпват срещу топлината и светлината, които ни следват. Поглъщат ни и си мислят, че поемат от нашата енергия. А всъщност, когато после направим следващата крачка, те потъват в своето тежко минало. Плъзгане. И нищо повече. Нищо, което да наруши структурата - нашата или чуждата.

Най-гальовни са кучетата. Тяхната козина. Тичам, тичам по улиците, блъскам се в хората, в тъмните стъкла, в пътните знaци, в дърветата и тротоарите. И тогава от следващата пресечка изскача светъл лабрадор. Меката му козина прозира. Знам много добре как градския въздух просвистява между косъмчетата като през филтър. Оцветява се в лабиринта на кучешката топлина и експлодира в лицата на минувачите. Лапите му докосват асфалта толкова меко. Знам какъв е ароматът там долу - между "възглавничките". Аромат на пътешествия, ароматът на всеки преброден тротоар, парк, градина, улица. Аромат на изминати звуци, на черно-бели впечатления. Познавам тази лудост много добре. И се шмугвам в козината. Свивам се в топлото кадифе на лабрадора и поклащайки се на гърба му, продължавам да гоня времето.

Виждал ли си слънчево зайче на едно място за повече от две секунди? :)))

На следващия светофар скачам от гърба на лабрадора.

Червено. Ценърът на кръстовището. От четирите посоки се подават главите на демоните. А отстрани черните небостъргачи се опитват да пробият облаците. Блиц. Червено-оранжево-червено-оранжево. Заленото не е цветът ма тази джунгла. Демоните и небостъргачите пристъпват нервно от крак на крак. Ронят гневни сълзи. Аааааааа, не. Това са облаците. Тровят асфалтовите демони в искреност. Това, прибавено към моята безпричинна веселост, ги поставя извън резистентната зона. За тяхно съжаление в 12ч. слънцето е най-ярко и болезнено. Тогава хората от слънчевата раса се плъзгат не просто по краищата на повърхностите. Те се приземяват на нова планета и я завладяват. Прокарват своите технологии и зареждат вирусите си в телата на местните. Изваждат хлорофилните си пистолети и ви обливат с живот.

12ч. Ярък,августовски ден.
Here we come in praise of the sun ... Light up or surrender!

Градът започва да издиша. Небостъргачите се смаляват. Прeвръщат се в сиви, нажежени капсули и се евакуират в студения, тъмен космос.

Въздухът се раздвижва. Хлорофилът започва да диша. Горещият му дъх топи металите. Черните материи обричат някои на обезводняване. Дори обиците на момичетата парят. Залената горещина изпарява резервоарите с отрицание в теб. Изпарява градската самота, която подхранваш всяка сутрин с кафе, кола и цигара.

Слънчевите хора ти показват как да се усмихнеш.(Дааааа, май ти харесва.) Показват ти как да вдигнеш очите си, как да се движеш, как да се възползваш от живота си, как да направиш движение в някаква различна посока.

Малко се страхуваш - навиците ти се оказват безсмислени, защото действителността няма нужда от тях. Всъщност в нея няма нищо, от което да се страхуваш. Просто трябва да заредиш хлорофилните резервоари и да забравиш, че имаш нужда от любимия ти вътрешен дискомфорт.

Публикувана@2002-07-01

Добавяне на коментар

keywords