Отново ми се обади ... и отново онези безсмислени дълги разговори, в които накрая пак се оказа, че не съм му казала нищо ... само куп безлични думички , с които се опитвам да избегна глупавото мълчане на телефонната слушалка. Никога не му казвам истината ... за това как се чувствам ... какво си мисля, защото се страхувам ... да не го изгубя ... страхувам се да бъда себе си ...

Когато съм с него, винаги играя ... играя различни роли, защото знам, че това му харесва. Казва, че му е забавно да е с мен ... винаги съм била толкова различна ... Е добре щом му харесва ще продължа да се правя на professional холивудска актриса, само не и себе си ... Понякога като остана сама, се замислям за истинското си "аз" ... и ме боли, защото не мога да си го спомня ... ( толкова много съм се вживявала в останалите си "същности") ... затова избягвам да се замислям често за това ... залъгвам се, че не е важно коя съм, след като Той ме обича ... всъщност дали ме "обича"?! Но и това няма никакво значение ... стига ми да го виждам пред себе си ... усмивката му, погледът ... движението на устните му, докато говори ... да чувам гласа му по телефона, да докосвам ръцете му ... Понякога е студен и далечен ... сякаш идва от някой друг свят и е за малко ;-) ... а понякога всичко ...

... това е толкова нереално, че се съмнявам да не е просто един прекалено истински сън ... Или пак съм прекалила с халюциногените ...

Публикувана@2002-08-01

Добавяне на коментар

keywords