Едно! Две. Три. Четири
едно две три четири
еднодветричетири
еднодветри
едно

забързва се, забързва ме
спирала надолу и навътре, помита, обгръща
тялототялототялото
Писъкът ми.

Строполявам се на земята и усещам как скалпът ми се докосва, сблъсква и разпръсква по паркета. Залепва се и се разтяга по него като прозрачно еластично тиксо. Ауч.

Преди да падна, бях човек. Скачах. Уморих се. И паднах.

Сега мога само да си спомням.
Тя викаше и броеше викайки.
Тя дишаше, живееше и скачаше викайки.
А аз паднах, защото се уморих.

blood pressure: n/a
heart rate: n/a
heart: n/a

Вдишай, издишай. Едно, две три, четири, едно-о две-е три-и четири-и и сега пак ...

Аз умряла ли съм? Лежа на въпросния паркет и дишам през очите си. Просмуквам се в земята и минавам отдолу, от другата страна. Върху мен има стъкло и виждам всичко през него. Стъпват по носа ми, по цялото ми лице, прах от краката им запълва грапавините по гърлото ми, а май реално изобщо не се докосват до мен. Еднодветри
започвам да се движа илюзорно/ забравям да дишам/мога ли да дишам

Всичко е в очите ми. Всичките ми органи. Боже, това ли било да си око. Сега съм малка и кафява, с черно в средата.
И съм под всичко и всички. Те не ме забелязват, но аз ги знам.

Аз съм като онова кафене в магазина на Ситроен, което стотици хора виждат ежедневно, но никога не го забелязват. Точно между часта с колите и офиса стои то, самотно, с бар и две маси. И гледа. Бръм.

Пак ставам аз, а окото ми отново си е окото ми. С него поглеждам към дланта си и виждам една голяма вена да се надига и отделя от кожата, за да се завърти отново в някаква спирала навътре в ръката ми и да уплаши вчерашната и утрешната ми външна повърхност. Сетне излиза и става змия, с гърмяща синя и пулсираща опашка.

За да запаметя момента, прибягвам към непосредствено и мигновено действие, тъй като само то като мен вече не познава нито минало, нито бъдеще. Аз си нямам и мое сега, но пък си имам змия. Еднодве

Първата клетка наистина умря. Някъде на ухото. А след нея още хиляди. Ухото умира първо, може би. Моето стори така. Не чувам нищо повече.

Очите ми гледат себе си, защото навън стана тъмно и могат да съзрат отраженията си в стъклото. Случайните лъчи, които понякога попадат върху тях, ги правят само по-концентрирани в самите си тях. А те започват да се саморазграждат и самоизяждат, както си стоят. Виждам отвън навътре.

След седмица вече съм променена, а след година не ме и помнят.

Най-странното беше, че винаги съм се мислила за сляпа и глуха.
До следващото падане.

Публикувана@2002-09-01

Добавяне на коментар

keywords