Не, нямам идея и нямам вода. А не бих и събирал нечия чужда вода. Все пак ако сметна, че сме от един вид, мога и да забравя, че Сашо прилича на динозавър и винаги говори за едно и също. Ако пък приема, че плуваме в една и съща утроба и не успяваме да се забележим, то би било същото като да се сетя за онзи ден. Докато оставях на крайниците си да се парят на врялата течност, гледах как една от седмиците ми изтича. Наблюдавах как и нейната вода се движи насам-натам из мозъка й, приемайки я за кръв, но малко абстрактно. А ако довършех цигарата, която не знам как пушехме и двамата, щях да се сетя, че така или иначе сме сглобени наужким от едни и същи химични съставки, калта на господ или там каквото е.

Holy Cow, ние дори не се забелязваме, пак ми изникна пред очите и не можех да се сетя коя е. Сетих се обаче, че съм достатъчно свикнал с нея, за да зяпам в празното пространство около главата й, толкова празно,че пълно с пличникащи се идейки как да ме впечатли. А ако кажех, че има много хубава татуировка, която дори не съм виждал, но за която слушам често от издокараната й докрай остроумност, щях най-много да си допия врялата течност сам с мастилото на въпросната вплетена в кожата картина. Не знам, мислех си, че ако приема присъствието на несъществуващото й тяло, твърдящо, че всичко е от еднаква шибана материя, щях да кашлям продължително, поне докато странно накъдрената й от мекота ръка не ме потупаше по гърба. Тя споделя проблемите си, а ако си кажа, не, тя не е някакъв си изследовател на човешки пътища, може да ме контрира, че и аз видях еднаквите ръкавици на онези жени и нейните.

Естествено аз заключих, че всички пазаруват от едно и също място, но тя не се отказа от хипотезата си. Въпреки че и аз имах същите ръкавици, се отдадох на бляна, че поне веднъж грешката е в нея. Тя ми каза, че това не можело да се случи на нея, имаше предвид някое си “съвпадение”, както ги нарича тя. Ала аз продължавах да си разсъждавам, че тъмносинята шапка, за която ми обърна внимание, има връзка с онези ръкавици. Зимата я беше обзела онзи ден и смяташе да въвлече и мен в историята, но аз зяпах в празната й атмосфера и се сещах за още хиляди неща, докато се оглеждах в чаената чашка. Не възнамерявах да я забелязвам и довърших смеха си над темата, вълнуваща съседните ми познати. Сетих се за онзи нетрадиционен метод за обучение, на който ме научи Кольо. Четях надписа, доста безсмислен като че ли, гласеше нещо от сорта на “КИ!” и не знам какво значеше. Фактът, че го запаметих и че си го припомних именно с нейното безформено несъществуване наоколо, ме озадачи за част от живота ми, но се приспособих лесно и пак се смеех на онова от преди малко, без да помня какво беше то. А ако се сетех, че бях толкова време далеч от хората (видът, с който се идентифицирахме тогава с нея) - цели два дни, щях да се потреса, че съм забравил какво съм. Тя не спираше да нахвърля туй-онуй върху общите ни “познанства”, както тя ги наричаше, но май не очакваше нещо особено да се случи, поне не онзи ден. Сменяше разни шрифтове из речта си, но не можеше да ме усети и се дразнеше. Мнителна, сетих се, ето каква не съм я виждал. Въпреки че можех да я определям произволно, почти толкова произволно, колкото тя самата беше, оставах само с догадките за нейните задни предаващи потоци от мисли, насочени към мен. И двамата не успявахме да регистрираме съзнателна дейност, но умствените ни машини, изглежда, работеха. Усещах се така, сякаш някой иска да скрие нещо от мен и този някой съм аз.

Без да спирам да мисля за разни работи, разбрах, че не мога да се почувствам завършен, поне не онзи ден. Сетих се за онези patterns, за които тя ми разправяше. Забравих доста от импресиите, които бях чел преди или след това, съсредоточавайки се върху повтарящите се елементи, макар че не можех изобщо да ги разпозная. Невероятно как разбрах за онзи матрос, стар надничар, който тя облъчваше с непоносимо незабележимото си присъствие. Останах с представата, че мирише на прясна риба, на йод и още много неща, но погледът от цигарата му я правеше уязвима. Мисля, че искаше да спи с него, но беше твърде необятна за този смрадлив мъртъв син на човешката природа. Някой продължаваше да крие неща от мен и вече се разбирах като седемгодишен, когато тя ми заяви, че съжалява. Неусетно я чух, защото се бях обърнал към очите й, които шареха по падащите пенести лъчи тишина. Шумът на опозициите в нея я припозна в моите мисли като кръг или може би въртяща се около себе си елипса, но тя със сигурност беше дозирано егоцентрична. Почувствах жал, ала бързо се отказах от новите чуждици, която тя искаше да вкара в споделянето си на тъжни проблеми. Още по-тягостно ми стана, когато си доказах, че някой спотайва нещо от мен, защото се сетих, че целият свят ми мълчи, докато тя говори. Чудех се дали мога да тръгна от моето конкретно и да стигна до нечие чуждо конкретно, без да обобщавам, но точно тогава тя спомена за динозавъра, за който бях мислил и преди. И още много неща се питах по времето, когато цигарата ни догаряше в капачката, но сега разбрах, че това беше само онзи ден и в никой друг момент, макар че онзи ден не беше момент. Докоснах някакъв нейн съвършен мисловен елемент, но още не можех да я дефинирам като придирчив изказ на идеите си.

Тя не мълчеше, не стоеше на едно място, а и циркулираше около състоянието ми, поставено на равнището на очите й. Като че ли градеше някакъв идеал от чаени чаши, но лъжичките й пречеха и музиката в кожата на лицето й спираше. Идеите й се изчерпваха, а това значеше, че щяхме да прибегнем до броенето на издигналия се дим над празнотата ни. Не знам защо, но се уравновесих с нея и затвърдих стремежа си да не я забелязвам. И цялата тази картина, която се свиваше пред очите ми всяка вечер, за да усетя как потъвам надалеч или пък наблизо, беше причина за нея да ми подаде мисълта си като спасително въже и да ме заведе някъде. Тя чакаше доста отдавна за какъвто и да е шанс, беше от неразбираемите за множеството, може би защото не вярваше в съществуването му. Съсредоточаваше се над конкретни индивидуалности и често ги присъединяваше към себе си. Не знам дали смяташе, че е способна после да акумулира образности на метафорите у себе си. Религията към неща, които приемаше за даденост, ме учудваше. Обърквах се от педантичната й нелогичност, от настоятелното й вмешателство дори в Аз-а на общата ни цигара, която, не знам защо, не искаше да изгори. Исках я да прогресира, но треперех и единственото, което постигах, бе да галя стената до нея. Не се интересувах от нея. Имаше и някакви много физиономии на неравни мозъци, чиито ръце я пипаха, за да узнаят какво е. Не знам, преди все се заблуждавах, че ще я допълня. И все чаках нещо друго да се случи или нещо да дойде до своя край.

Както и да е, за нея нямаше място у мен, защото исках да запазя самостоятелността си. Не желаех да разбирам себе си чрез понятията й, тя нахвърляше вътрешностите си върху ми непрекъснато. Купищата книги, които пишеше у себе си всякога, искаха да бъдат прочетени. Огромност на вниманието към нея или кой знае. Тъжна беше и онзи ден. Гледаше всички и виждаше само жалките изкривени маски на собственото си его, неспособни да отвърнат и да се отделят от съзнанието й. Те нямаха никакво значение за нея, защото бяха само нейни проекции в далечината. Бяха мозъкът й, само част - затова ги нямаше, просто наложени за малко един върху друг, като случайни прозрачни листа. А аз чаках мръсотията сама да излезе от буркана заради циркулиращата вода, чаках сам да се изместя от мястото, което тя ми позволяваше с придирчивостта си.

Какъв на-добър-час, помислих си, като ей-сега ще ме сгазиш на улицата, трябваше да съм на едно високо хълмче сега и да редя рими с някоя приятна девойка, да зяпам цялата планета като зелена гора и да се вживявам в ролята на пълноправна частица от природата. А ако си представех, че това е полусън, полувидение, полупреживяно и полусторено, щях, разбира се, да доловя идеята, че това е полупредставяне. Сетих се също, че тя без съмнение не е половинчата и че спор за удовлетворението, което дава, няма. Исках да се убедя, че ще успея да сътворя някоя и друга велика фраза благодарение на влиянието й, но си припомних, че няма да ме оценят заради резедавобозавите нотки на начина ми на изразяване. Ноктите шуртяха от пръстите ми, но си казах, по дяволите и греховете. Това беше неправилно за ситуацията, особено за онзи ден, защото тя беше напълнила масата именно с дяволи и сипеше упреци към някакви теории, а въпросните демони (или каквото бяха) трябваше да режат реплики наред и да правят създателите на теориите нещастници откъм мисъл. Не знам дали се изразих ясно, но така или иначе не говорех, значи не беше важно. Тя държеше нещо на колената си и се опитвах да се сетя името й, което се влачеше някъде из миналото ми и се смесваше с личната ми биохимична съдба. Разбрах за себе си, че дори и да е отровна, тя е такава само относно моето тъй наречено човешко тяло. Не знам, колената й все още излъчваха онази крехка топлина на деликатното небитие, което беше тя. Сигурно хиляди пъти бях срещал предмети, които да напомнят мен, спомените ми бяха изплетени в разни съдинки и плакати, които никога не бях виждал. Повторното им съзиране, което всъщност бе едва първо, ми напомняше какво съм бил, когато съм ги докосвал, не тях, а някои други, много подобни на тях. Не знам, не мога да си го втълпя, но явно живея базиран на спомени от случайности, може дори тя да ги е случила, а аз да не съм се усетил. А не мога дори да се приема за толкова релативен. А ако си представех, че се преобразувам като личност за първи път, но и еднократно, щях да изгубя непосредствеността на предположенията, че винаги съм бил уникалност.

После имаше някакъв друг ден – неделя или сряда, не помня, когато коремът ми успя да спадне и родих някаква идея, а дори се изпиках, което сред локвата от неизбежностите беше мазен късмет. Сетих се за нещата, определящи ме като функциониращ онзи ден с нея. Имаше някаква пъпна връв, която изникна от мен тогава. Пренебрегнах я в полза на разума си, но постепенно със свикването към непознатото идва разобличаването му като необичайно. Казах й, че смятам сетивата ни за немощни пред напора на желанието ни да слеем зимните си мисли. Тя отново не ми се довери и ме нарече религиозен. Не знам, пак тропах на нечия врата преди време и не ми отвориха, защото усетиха какъв съм. Търсех някакви умения, но нямах дарби. Исках да се пренаредя вътрешно към по-добро, но бях забравил критериите си. Разбрах за това, докато тя ме наричаше религиозен, а аз започвах да й се сърдя. Имах нуждата да си припомня и всички неща, за които се бях сетил, слушайки я. От известно време се усещах, че изпусках най-важните мисли, които ми казваха, и се оставях на картини и емоции, без да си давам сметка за вписването си в тях. Непрекъснато ме беше страх, че така претрупан с варианти, накрая ще се озова без мнение. Губех съзнанието за собствените си действия.

А ако можех със следващите си думи да я впечатля, бих го направил. И ако щях нещо да подменя по този начин, пак бих го направил. Изобщо, бих сторил нещо, което има последствия, видими не само за мен. И все така теоретично не върша нищо, защото тя твърди, че всичко е всичко и тъй нататък. Не знам, не бих искал да я обидя. Опитвам се да узная дали петното, което ще направя, ще подейства. Желая да имам и собствена философия и да спра да употребявам нечии чужди, присвоявайки мисли, лъжейки, че разсъждавам, ядейки неусетно и всекидневно милиони чужди същества. Не знам, ще е същото дори и да съм определян като друг, дори да съм по-циничен от обикновено, по-безразличен и отстранен.

А намерих се веднъж чисто нов и споменах с поглед един от образите си, познат непознат, идентичността ми, скочила в чужди гащи, желанието ми за всеобхватност, прематериализирано отново в химия, питащото лице на излязлото ми насаме със себе си его. Може би се сетих за онзи ден, когато видяхме Сашо и тя се колебаеше дали да отвърне на язвителността му. Чудех се дали съм елементарен, предсказуем, разбираем, всички тези определения за пошлост. Мъчех се да изнамеря някой комплимент за себе си, споменат преди векове от някого. Опитвах се да разбера онова нещо, което някой скриваше от мен. Един ден се бях сетил, че съм се разделил и се гледам сам, че не мога да видя само частта от мен, която наблюдава останалото ми аз. После забравих и затова сега съм убеден, че някой не ми казва нещо. Размислих се дали мога винаги да се чувствам излъган, дали мога да лавирам и още куп работи, но най-вече за онази дума “доволство”, която тя употреби онзи ден. И ако не мога да живея с дума, усещане или човек, какво от това, след като живея именно така. Честно казано, не разбирам защо изобщо се казват и правят повечето неща, ала често търся ядрата у себе си. Не знам, но се усмихнах на идеята: не, това не съм аз, тя ме докарва до такива крайни яростни състояния, това е тя в моето тяло или аз в нейното, тя с нейния гняв ме гърчи и изпълва с болка и фалш, тя е гневът, който ме облицова и защитава срещу нея, тя е, а идеята изглеждаше нереална. А ако я бях накарал да ми разкаже повече за нейния сладък псевдомазохизъм, щях да се събудя и да не знам съвкупността и твърдостта на разума си.

И ако всичко това са само наредени думи, то по дяволите, да се върна на буквите и ченгелчетата, дори на водата, както направихме онзи ден с нея.

Публикувана@2003-01-01

Добавяне на коментар

keywords