I feel lonely. Стоя сам в една малка стая. В един малък апартамент. В едно малко градче. Води се че познавам много хора и съм много общителен. А никога не ме е било толкова страх, че никой не ме разбира. Всички се смеят на шегите ми. Всички чакат да кажа поредната си шега. Но никой никога не идва при мен да ме попита: "Как си днес?" Всички се въртят покрай мен да чуят някой виц. В училище ме мислят за забавен. Но никой никога не идва с мен да си купя закуска. Отивам сам на училище. Вървя два километра пеш от дома ми до училището и никой не ми казва здравей извън училището. Чувствам се сам. Защо всички ми се радват когато ги забавлявам и никой не ми вярва когато и аз съм натъжен. Никой не идва да избърше сълзите ми. Никой не ме гледа скришом, докато се опитвам да оправя обувката си. Страх ме е. Просто защото всички са егоисти. Те използват чувството ми за хумор, само за да си доставяват собствено удоволствие. Нарочно изтъкват дребни детайли от живота на някого пред мен просто защото си мислят, че аз пак ще кажа нещо относно живота на този човек, което ще ги накара да почнат да издават страни съчетания на буквите Х и А. И всичко остава там където съм го казал. Просто защото са егоисти и никога не са се замисляли, че може би този "забавния" може да изпитва нещо друго в себе си, освен ирония и шегобийство. Живея сред ограничени хора, чиято единствена мечта е да станат "готини" - в най-нещастния смисъл на тази дума. Аз самият също съм ограничен. Ограничен от географските пространства. И за това се чувствам сам. Защото няма с кой да общувам. Просто си водя смешни монолози по цял ден, а група себелюбци не спират да се смеят. И всичко се повтаря ден ... след ден ... след ден ....

Публикувана@2003-06-01

Добавяне на коментар

keywords