Вървях из преспите и съжалявах. Изобщо не трябваше да излизам в този студ.
Аз съм странен човек. Рядко се определям като такъв, просто за да не приличам на всички останали, които също се наричат странни, а всъщност са обикновени и повърхностни.
Излязох на големия булевард и спрях за минута да почина. Опитах да се разсея, гледайки дъха си - стопяващ се в студа и напомнящ на цигарен дим. Бях смъртно изморен.
Но все пак си оставам човек.
Някой ме приближи. Веднага го погледнах, макар че вероятно щях да го позная и по гласа.
- Здрасти, Рий.
- Привет, Рени.
Обичам нестандартните поздрави.
Докато се ръкувахме погледите ни се срещнаха.
Нейните очи дават единственото хубаво отражение на моята личност. Понякога имам нужда да ги погледна. Въпреки, че в крайна сметка само се натъжавам.
Наложих си и се усмихнах. Но тя познаваше моите фалшиви и насилени усмивки.
- Много си весел днес. - веднага подхвана атака тя - Радваш се да ме видиш, предполагам?
- Дори не съм се замислял за това - отсякох аз.
Представих си как я посичам с безжалостния си отговор.
После почти усетих дъхът и в лицето си.
Дали кръвта й не ме оплиска заради близостта?
- Е, всъщност и аз. Ти беше много ясен тази сутрин, така че няма повече да те тормозя. Дано поне пред себе си си чист.
Тя млъкна и направи крачка назад. Усетих, че сега е времето да кажа:
- Довиждане. Пази се.
- Ще. След като ти вече не искаш да го правиш... - гласът и бе по-хладен и режещ дори от вятъра. Обърна се и закрачи из снега неестествествено бързо за жена.
Тръснах глава.
Очевидно не бях във форма. Отново бях си позволил да загубя концентрация. Човек като мен лесно забелязва тези неща. Ето например - първата ми мисъл бе "неестествено бързо за жена", вместо "несигурно крачейки за правителствен агент". А бях длъжен да я възприемам по втория начин, именно защото той я правеше различна. Макар че това вече нямаше значение.
Отново тръгнах да вървя. Оставаха ми точно 3 минути път - често изминавах разстоянието пеша.
- Хей, Рий! - извика някой отзад и вляво от мен.
Обърнах се и забелязах Филип - стар познат. Навремето учихме заедно в академията, но после той поде личен бизнес и пътищата ни се разделиха. Понякога ми беше клиент и с това се изчерпваха контактите ни.
- Вече не се ли поздравяваме? - пошегува се той. Явно се бяхме разминали, докато блеех.
- Най-добрата защита е незабележимата защита. - не му отстъпих аз - Правех се, че не те познавам, за да не се налага ти да се правиш на жив.
Всъщност не вярвам в тези глупости за незабележимата защита. Но звучат добре.
- Е, разкрих те. - с усмивка каза той и след кратко мълчание добави - Ужасно време, нали?
Всичко се изчерпа и явно нямаше какво повече да ми каже.
- Аха. Ами, радвам се, че се видяхме. Извинявай, но малко бързам. Знаеш как е. Може би някои друг път...
- Не не, няма проблем. Ще охраняваш президента, а?
- Че той си е достатъчно охранен... - направих се на ударен и му махнах с ръка - До скоро.
- До скоро.
Обърнах се и закрачих решително. Все още оставаха 3 минути път. Потърках дланите си една в друга и потреперих.
Повечето хора си мислят, че щом си охранител, ченге или военен ("законен силов човек" е точното определение), значи си доста яко копеле и повечето неща не могат да те впечатлят. Пък и охранителите, ченгетата и военните също обичаха да си дават вид на непукисти. В този момент обаче аз замръзвах от студ и се чудех къде са ми всичките ордени и медали сега?
С всеки изминал метър тълпата нарастваше. Полицаите и цивилните агенти също. Толкова мащабно събитие и толкова добра организация...за момент като че ли дори изпитах гордост, че аз стоя в основата. Вече наближавах трибуната и постепенно се смесвах с тълпата около нея. Студът не бе попречил на хората да дойдат тук. За да избегна досадни разговори, възможно най-бързо профучах покрай поредният полицейски кордон, загледан втренчено напред, сякаш бързах за нещо важно.
Когато на едно място (открита трибуна при това) се събират едновременно президентите на три държави, заедно със сума ти държавници около тях, нормално е охраната да бъде почти колкото тълпата. Особено и при факта, че имаше цели две анонимни заплахи за атентат. Всъщност дори обичайната охрана принципно бе достатъчна за осуетяването им. Само че при заплаха винаги се вземаха и допълнителни мерки, които само заблуждаваха, че носят допълнителна сигурност. Така службите, отговарящи за сигурността заблуждаваха обществената маса (която по акъл не отстъпваше на президентите, така че донякъде и те спадаха в нея), че са взели допълнителни мерки. И най-вече си пазеха гърба, защото при евентуално покушение нямаше да бъдат обвинявани в невнимателност и подценяване на ситуацията.
Отново изтръпнах целия. Този път обаче не от студ, а от вълнение. И може би от съвест...знам ли?
Опитвам се да кажа, че именно аз, познавайки глупавата и праволинейна психология на хората и особено тези в моите среди, осъществих двете анонимни заплахи за атентат. Да, правилно сте разбрали - не "осуетих", а "осъществих". Дори без кавички - осъществих. Когато всичко тече по мед и масло, някои хора са нащрек и посточнно мнителни. Но когато изкараш картите на масата - в случая анонимните заплахи - някак си следва успокоение. Мислят си, че са наясно със ситуацията. Внимават, заради евентуалния атентат разбира се, но вниманието им се ограничава и концентрира към едно място. И така те са уязвими от другаде.
Навсякъде около мен имаше хора, които не изтръпваха и може би наистина не обръщаха внимание на студа и емоциите. Донякъде им завиждах, донякъде ги съжалявах. Но можех да се гордея с всички тях, всички екипи по сигурността, които ми бяха подчинени. Момчетата си вършеха перфектно работата и не се влияеха от странични и недоброжелатени фактори.
Ето затова и аз имах намерение да си свърша работата. И евентуално да съм горд и със себе си. Все още ли не разбирате..?
Приближих се до президента, който току що бе излязъл от черната си лимузина.
От онея лимузини, дето цената им може да изхрани хиляда сомалийски семейства. Вместо това, горките сомалийски семейства дори не подозираха, че президентите печелят своите избори с обещания на техен гръб - "Не на глада, Да на мира!", бла бла...
Някои от гардовете ме погледнаха и едва забележимо кимнаха. Другите не ме видяха, понеже наблюдаваха други посоки, при това напълно неотклонно.
Вече дори бодигардовете ги задължават да носят шикозни облекла - за имиджа на охраняваната персона.
- Рий - прозвуча напълно равен и лишен от всякакви емоции глас.
- Господин президент - делово отвърнах и подадох ръка.
- Как върви? Нали няма някакви проблеми?
- А, не. Просто обикалям и...наминах.
- Добре, добре. Присъствието ти доста ме успокоява. Разбира се, знаех че си някъде тук, но друго си е да те видя лично...
- Затова и дойдох - всеки път, когато ви видя, си напомням колко важен сте. И следователно колко важна е работата ни по вашата сигурност.
Никога никой не разбираше, че не му се подмазвам, а го бъзикам. Особено той.
- Тогава идвай по-често.
- Няма нужда. Заплахите са пълни детинщини, нещо като бомба в училище, знаете как е. Едва ли има от какво да се притеснявате, хората ви обичат! - усмихнах се и посочих с ръце тълпата.
Да, ама хората наистина го обичаха. Всъщност те бяха като него - глупци. Само че той беше глупак с амбиции, докато техните амбиции се ограничаваха до "добро семейство, професионална реализация" и други подобни баналности.
Докато той се възхищаваше на прекрасния си свят и може би се чудеше по какъв величествено скромен начин да ми отвърне, аз продължих:
- Между другото, колко е дълга речта ви този път? - той имаше навика да прави промени в последния момент.
- Точно това обсъждахме преди малко! Само три минути този път, после с гостите се отправяме към резиденцията. Кулминацията е към втората минута.
- Благодаря ви за отделеното време. - кимнах му, стараейки се да изглеждам максимално сериозен - Дългът ме зове.
- До скоро, Рий.
Закрачих с намерение да си намеря уютно място из тълпата, където да остана сам със себе си, необезпокояван. Още на третата крачка обаче почувствах световъртеж и гадене. Дойде ми прекалено изневиделица - обикновено нямам такива проблеми. Отправих се нанякъде през навалицата и се облегнах на първия джип, изпречил се на пътя ми. Постепенно главата ми започна да се прояснява. Точно навреме за представлението.
- Скъпи санародници! - проехтя гласът на президента и за момент дори ме стресна.
Озвучението бе грандиозно. Огромната тълпа и изобщо целият булевард бяха "опасани" с тонколони. Още си спомням колко странно ме изгледаха всички, когато - в правото си на главен завеждащ охраната на президента - им съобщих, че за днешният ден ни трябват чисто нови тонколони, при това щателно инспектирани от самия мен. "Крайни съображения за сигурност, и без повече въпроси, моля!" бе главният ми аргумент. Обаче вършеше работа - отличният професионален стаж бе доказал качествата ми.
- Събрали сме се тук... - ръкоплясканията притихваха и гласът отново поде речта.
Извадих часовника си. Настроих хронометъра и стартирах броенето.
Ако си мислите, че джаджата има дигитално екранче и радиоприемник, значи гледате много филми.
0:01.
Въздъхнах.
Аз съм на 36 години. Казвам се Рий и дотолкова обичам името си, че забранявам да ми казват "сър". Разботя в правителството и дейността ми е да охранявам разни особи. Имам пари, връзки, власт, добро реноме и все такива хубави работи. Нямам белези по лицето. И щом изобщо ви говоря за това, значи вероятно сте се досетили: да, аз не съм щастлив. Мразя всичко около себе си. Мразя света още от хлапе.
Премигнах.
0:23.
Едно от малкото неща, които обичах, беше агент Рени Стивънс. Измежду всичко, което можех да имам, но ненавиждах, тя беше стъпалото, за което копнеех, но не можех да изкача. Две години работехме рамо до рамо, и тези две години бяха повече от достатъчни да ме обезкуражат.
0:42.
Да, във всяка история - особено тъжните - е замесена любовта.
0:45.
Отделих очи от циферблата, погледнах небето, не видях звездите. Затворих очи.
Един ден, след поредната безсънна нощ, най-накрая всичко се оформи в съзнанието ми. Трябваше да направя нещо. Нещо за себе си, нещо за човечеството. Мисълта да изживея живот, без да съм направил всичко по силите си и без да променя коренно историята беше немислима. Немислимо беше и човечеството да продължава "развитието" си по сегашният начин. Не исках да съм поредната изпарена капка вода от безкрайният океан. При положение, че изпитвах много по-силни чувства към океана от всички останали. Наготово ми беше даден началният тласък, оставаше аз само да реализирам потенциала си.
Оглушителни аплодисменти секнаха мислите ми, което по принцип е трудничко. За момент погледнах президента, извисяващ се от трибуната. Сякаш като фотоапарат, погледът ми улови мига, в който той бе с отворена уста, поемайки си дъх и канещ се да извиси гласа си в микрофона. После погледът ми се премести към хронометъра, като биологическият ми часовник предполагаше не повече от минута и четиридесет.
1:40.
Често закъснявах. Но не и днес. Точно навреме, на точното място.
Онзи ден, който иначе си бе съвсем обикновен, реших много неща. Не можех да живея повече. Аз не бях за такъв свят. И тук идва повратният момент - още доста хора също не бяха за този свят, макар и не в смисъла, в който аз не пасвах. Трябваше да си отидат.
Зарових ръце в джобовете си.
И така до днес...
1:59. А, кулминацията!
Извадих ръцете си и ги доближих. Натиснах внимателно двата алуминиеви елемента един в друг, докато почувствах изщракването. Моето любимо, моето импровизирано дистанционно...
Моето дистанционно само с едно копче. Знам, че щом го натисна всичко свършва. Аз никога повече няма да мога да ви кажа нещо. Дори няма да разбера последиците от живота си. Да, това наистина са неща, за които ще ми е мъчно. Но не съжалявам за това, което ще направя. Не съжалявам и за онзи ден, денят на истината. Той беше преди 7 години и 9 месеца. Аз мразя всичко и точно затова аз ще нанеса удар на Всичко. Повечето хора няма да ме разберат. За тях не ми пука. Не, аз не съм луд. В началото ви казах - странен съм.
Поставих пръста си на точното място. Натиснах бутончето съвсем леко...
...и се опитвам да си представя. В рамките на 2 секунди всички тези тонколони, образували плътен кордон около тълпата (и колегите ми - не си мислете, че съм ги забравил), ще избухнат. Също и тонколоните на трибуната. Особено тонколоните на трибуната. Около 5 хиляди невинни ще загинат. "Те са данъкоплатци, трябва да умрат" - перефразирано си спомних нечии думи. Аз нямам съвест, животът отдавна ми я отне. Аз не ви карам да вярвате и оправдавате това, което правя. Просто се замислете, че щом съм стигнал чак дотук - какво ли е способно да е причината, нима нещо маловажно? Изборът е ваш.
Отново вдигнах глава и погледнах към небето. Звездите...звездите винаги са си били там. Просто досега не ги виждах.
Избърсах очи.
"Безсилието на отделния индивид" е лош противник. Сега аз ще умра. И ще ви разтърся. След това светът бавно ще почне отново да се върти по старата си траектория. Но знайте, аз няма да съм последният. Аз съм първият. Не съм единственият.
Натиснах копчето и двете секунди започнаха.
Последна мисъл? Хм?
Кой ли е очаквал такъв огнен ад в такова студено време...

Публикувана@2003-10-01

Добавяне на коментар

keywords