Ако трябва да опиша живота си с едно изречение, бих използвала точно това: обичам докосването. Аз съм най-сензитивният тип, който познавам. Обичам материята. Обичам материите да се докосват.Кожа с кожа, например: голите бедра на жена, която повдига полата си, преди да се докосне до бежовия салон от телешка кожа в ягуара на своя любовник. Прилепването, сливането на двете съвършени материи, топлината им, ароматите- всичко напомня за нощ, коняк, приглушено осветление, слюнка по кожата, аромат на кайсии, усещане за окраднато удовоствие.

Обичам докосването. Всеки жест, който го съдържа, който го приема за цел, който свързва две материи, напълно непознати една на друга, е благословен. В този жест е съсредоточена крещящата нужда от любов, лъжа, изневяра, страх, предизвикателство, стремеж да поставиш нещо на ръба, така че пред себе си да имаш едно, а зад себе си друго, коренно различно. Кожа с кожа, кожа с метал, метал с дърво, хартия с кожа, вода с кожа- диалози без думи, страст без последствия, война без жертви, коктейли без махмурлук, секс без презерватив. Материите са създадени да се докосват, да ни обгръщат с прозрачността и тежестта си, но най-съвършеното удоволствие е когато сами сваляме материите от телата си, за да слеем единствената материя, която дели духовете ни един от друг.

Тази философия обличаше живота ми в сигурност. Духът беше нещо неизвестно и вечно криещо се от мен. Всеки мой опит да изпитам издържливостта му приключваше още в началните си фази. Дали избързвах или позсъзнателно губих нишката- нямаше как да разбера. Ето защо приютявах желанията си в обятията на материите. И така, след болезнено дълъг период на проби и грешки, се събудих в леглото на Хюго. Аз бях на 25, той- на 48. Полуангличанин- полуиталианец, Хюго цял живот е бил режисьор на филми, които печелеха златни мечки, лъвове и палми, превръщаха млади актриси в еталон за изтънченост и интелигентност, но бяха безмълвно подминавани от Американската филмова академия и следователно от света извън Европа. Този факт не бе притеснявал Хюго никога. Той печелеше дотатъчно, за да се установи в красив и типично скъп апартамент в Манхатън и да живее сред своите приятели, демонстрирайки от време на време прищевки и хрумвания, отговарящи на представите, които обикновените хора имаха за хората на изкуството.

И така той ме намери. Намери ме и аз се вкопчих в него. Беше някъде през нощта- парти по случай някаква премиера. Аз играех една от поддържащите роли, която приех като ролята на живота ми- наивната и драматична история на проститутка, която умираше от СПИН в края на филма. Тази нощ, обречена на самотна вакханалия и безпаметно пиянство, подобно на героинята си, аз за поредн път изживявах щастие, докато се криех зад лъскава еуфоричнот и блясъка на светкавици. Вече бях изгубила броя на водките и усмивките си, когато Хюго ме намери. Приближи се зад гърба ми, пресече нишката на транса и ме постави пред опустошителната си усмивка. Дръпна лакътя ми малко грубо, за да ме накара да го слушам и ми говори половин час за свой филм, в който искал да ме снима. За мен в онзи момент съществуваха само той и разстоянието между нас. Бях изгубила представа за време и близост и алкохолната депресия тъкмо бе започнала да се надига в мен. Правих се, че не го чувам добре и постоянно се стремях устните му да докосват ухото ми. Докосването ни ме успокояваше, всичко ставаше познато и близко. Виждах, че ни делят известно количество години, които заплашваха да ни разделят още повече, и затова не смеех да се откъсна от ръката му. После му казах, че идеите му са интересни и се прибрахме в апартамента му. Правихме секс и преди да заспим, той ме прегърна и ме целуна по челото.

И така ние заживяхме заедно. Хюго едва ли осъзнаваше в какво се е превърнал за мен- аз старателно и самоуверено криех привързаността си. Преди мъжете не ми създаваха спомени. Сексът с тях в никакъв случай не бе споделеност или пък взаимност. Оставях ги насаме с останките от това, което бяха искали от мен. А сексът бе най-голямото отчуждение.

Срещнах Хюго в залеза на младежката му егоцентричност. Вече бе напълно убеден, че никога няма да разбере какво предстваляват жените, но знаеше какво искат. Единствената му слабост бе, че ме обичаше. Позволи си да се влюби в мен и животът ми се преобърна наопаки. Превърна ме в част от себе си, но никога нямаше да го узнае. Вечерите прекарвахме у негови приятели, сред цветя, бели покривки и бохемско безразличие. Понякога вечеряхме в някой романтичен ресторант, понякога той искаше просто секс, след което аз пуших и слушах дъжда, докато Хюго бе твърде уморен и заспиваше бързо.

Изведнъж започнах да се чувствам в безопсаност само в негово присъствие. През миналите си самотни нощи се чувствах като дете на мрака, докато се прибирах с метрото. Аз бях красивата жена, кято пътуваше сама, изглеждаше романтична и заета със собствени мисли. Дръзко сканирах младите мъже с небрежен вид и раници на гърба и бях готова да кажа на всеки в лицето колко е нещастен и тъп, без да се притеснявам от абсолютно нищо. Принадлежах единствено на себе си, а джоба си стисках малка аерозолна опаковка с череп и червен надпис. Недосегаема флиртувах с тревожните погледи на останалите самотници. Когато открих зависимостта на Хюго към мен, осъзнах заплахите на заобикалящия свят към себе си. Можех все още да бъда всичко това- никой нямаше да остане огорчен от липсата ми, освен Хюго. Заплахите, които отричах с безразличието си, сега станаха реални. Фактът, че можех да пострадам или дори да загубя живота си, се реализираха в страх. Да, станах уязвима. Всички тези докосвания и сливания с живота, с всичко, на всяка цена се превърнаха в опасност за близостта ми с Хюго.

Една вечер решихме да отидем на кино с метрото. Не че не го бяхме правили- обичахме да се сливаме с тълапата. Нямаше как да бъдем разпознати, докато в Европа тази опасност съществуваше, където и да се намирахме. Метрото на Ню Йорк някога е било светло и адски чисто. От онзи тип чистота, която хем те плаши, защото напомня за всички sci-fi филми с гадни извънземни, които убиват хората и оплескват цялата безумна чистота, хем ти вдъхва сигурност, защото напомня за влакове, които се движат със скоростта на звука, за дигитални фотоапарати с титаниево покритие, за стоманени лъскави врати. Сега тунелите приличаха на поочистени канализационни тръби с релси. Хората в метрото на Ню Йорк изглеждаха като удавници, тъпкали се до последно с хамбургери- синкава кожа, подпухнали бузи и клепачи. На лабораторната неонова светлина изглеждаха като опитни мишки. Слизаха, качваха се и никой не казваше “Извинете!”, когато блъснеше друг. Опитните мишки гледаха свирепо, ако решавах да наруша уединението им дори само с поглед. Ако бях мъж, облечен в тъмни цветове, 95% от тях щяха да ме възприемат като потенциален престъпник. Хюго държеше ръката ми и коментираше изложбата, която бе посетил същия ден- както винаги с вещина и разбиране, а аз съгласувах обзелите ме възхищение и преданост с ритъма на малките вагончета. Междувременно се връщах в онези объркани нощи, когато, като с фенерче в ръка, търсих границите на поносимостта ми към самотата.

Не го забелязах веднага. Седеше на около метър от нас. Убягна ми от предварителния общ план. Може би все още учеше или се занимаваше с нещо, за което не му пукаше особено. При втория ми поглед разбрах, че се чувства уютно, докато лети из клаустрофобично тесните тунели. Имаше кръгове под очите, които на неоновата светлина му придаваха леко декадентски, леко криминален вид. Почти бях сигурна, че дъхът му има вкус на кафе и че в раницата си носи предмети, които 70% от заобикалящите го пътници не знаеха как да използват.

Хюго продължаваше да говори със своя плътен глас на ценител, а аз изучавах момчето отсреща. Най-после ме забеляза и той. И още веднъж, и после пак. Неприязънта се смени с любопитство. Безчувствеността се стопи в чувственост. С такъв поглед дотогава ме бе гледал само един мъж. И там бе проблемът. Той все още ме гледаше- стоеше до мен и ме захранваше с топлината си. Можех ли да изпадна в по-глупава ситуация... Нима предаността и обичта ми бяха по-слаби от миналото ми...

Хюго говореше за съвременно тихоокеанско изкуство и обърканите ми мисли ме захвърлиха на особено място, където слънцето не се спираше пред тъмни очила или плажно масло, нито пред какъвто и да е шум или звук, където пясъкът бе една частица от лъчите и тишината поглъщаше всяка нужна и ненужна дума. В този вакуум момчето лежеше на два метра от мен- протегнал шия в съвършения профил на лицето си и слънчевата ми ръка се приближи към него. Тогава на чувах и Хюго. Цялото ми съзнание и усещания се бяха съсредоточили в петте светлинни пръста, които трептяха около страната му. Очите бяха притворени и очакваха докосването на слънчевия ангел, чиято ръка притежавах. Ръцете му почиваха до тялото и като че ли леко потреперваха в горещата омара на слънчевия ми близнак, който ме напътстваше. Мигът на докосването погълна всички други реакции и на онзи плаж бяхме сами и той се предаде на усещането. Зачервените му слепоочия пулсираха под тихия слънчев полъх и чувстваха кръвта в себе си като кайсиев нектар, но устните ми бяха далече. Скулите му изпъкваха като у статуя, леко опалени от огнените целувки. Невидимата ми ръка подпали тези скални дюни и хиляди пясъчни змии се плъзнаха към леко вдлъбнатата буза, чиято мекота бе тропична и влажна, с леките кактуси на наболата му брада. Челюстта му бе като канелена пръчка- ароматна и носеща слънцето в благословената си материя. Устните му- тънки като бръснач, клепачите- криле на пеперуда- погълнаха магията и се повдигнаха, за да усетят тихото сбогом на изпепеляващата ми милувка и със ледения блясък на сивите си очи ме отпратиха към спомена от докосването. Погледът му отново стана въпросителен, изправи се и тръгна към изхода. Не го последвах, не го изпратих с поглед. Ръцете ми бяха горещи и трепереха. Ако преди да избяга, бе спрял пред мен и ми бе казал, че има нужда от мен, от любовта ми, от думите ми, от всичко, което мога и не мога да бъда, от мислите ми, от всяка една недовършена мисъл в главата ми, нямаше да се замисля. Светът ми щеше да изчезне без следа. Щях да тръгна в безимената нощ навън, в лудия дъжд, на улицата, по която никога не бях стъпвала, с него. Щяхме да се целуваме, пристъпяйки бавно, за да не изстинат целувките, към апартамента ми. Сърцето на Хюго щеше да се пропука. Щях не просто да му причиня болка- щях да го удавя в садизма си, щях да се превърна в безумие...

Онази вечер гледахме филми, смяхме се на мимовете по Броудуей, вечеряхме сами на върха на Ню Йорк , абсолютно сами- аз и Хюго. Но не можех да забравя момчето от метрото. Може би любовта ми бе останала недокосната- винаги щях да се крия на топло и сигурно при Хюго. И никой нямаше да се промени- нито аз, нито желанието ми да изследвам опасните пътища на единение между материите и духовете.

Публикувана@2003-12-21

Добавяне на коментар

keywords