Дойдох в стаята ти, не защото искам отново да бъдем заедно, а за да подуша остатъка от сутрешния ти парфюм.

Това е кратка история за една луда жена, която не можа да разбере чувствата си към един не по-малко луд мъж. Искаше някой да изнамери уред “чувствомер”, за да може този някой да й каже колко точно с точни цифри тя обича този мъж.

Бяхме заедно почти четири години. Но времето, обикновеното битие и рядкото напомняне, че се радваме на необиковеното в човека до нас като че ли скриха дълбоко необикновените чувства на щастие. Знаех, че раздялата ни е критичен момент в твоя и моя живот. Знаех, че ще промени много, и сигурно малко. Знаех, че няма да можеш да ме забравиш и това ме разяждаше. Знаех, че няма да мога да понеса мисълта да си с друга. Знаех всичко това, но и не знаех колко те обичам. И още не знам.

Запазих копие на ключа от дома ти. Престъпление! От любов? Всяка сутрин, след като си излязъл за работа, аз влизам в твоята /нашата?/ стая и подушвам остатъка от сутрешния ти парфюм. Оглеждам всяка част – възглавницата ти е мокра. Плакал ли си, или още си хремав? Не си прибрал снимките ни от рафтовете – сигурно не е защото си забравил. Пак си гледал телевизия до късно и си заспал в неоправено легло – нямаш сила и за това. Пак си захвърлил дрехите си из цялата стая. Не си местил датата на келендара от ОНЯ ден. По неизбърсаната от прах секция личи стъпката ти, останала като си се качвал да извадиш от най-горния шкаф нашите снимки ... от нашето време. Вече цял месец стоиш на 13 страница на тази книга. В уредбата от седмица стои любимият ни албум. Пускам го, защото искам да ме заболи сърцето така, както те е боляло снощи.

Гледам с мокри очи и попивам всяка частица от твоето самотно битие.

Вече няма нищо наше. Има само те; някога. И никой вече не ги помни. Тъжно ми е за тях.

Господи! липсва ми даже твоето похъркване!

Мамка му, каква тъжна история! Кой ще иска да я чете?!

Публикувана@2004-04-26

Добавяне на коментар

keywords