... (животът е) underground спирка, момент с реклама на Scar Tissue (Red Hot Chili Peppers, 1999) или на The Human Stain (Miramax Films, 2003) ...

Две човешки произведения, които едва ли някой ще rate-ва много различно от друг. Може би защото всички хора са приблизително еднакви в едно- времето за зарастване на рани, излекуването на белези без пластична хирургия или безпаметна химия. Защото има малко хора, които успяват да регенерират себе си наново след ... нещо, което повече прилича на нищо.

Или както се казва в един роман за неизбежното (да, същото това неизбежно с интонацията на Agent Smith)- то оставя само неизлИчими белези и ненужни спомени- изобщо е неизлЕчимо събитие и следа в живота ти. Имам книжка с манга за малки момиченца, чието заглавие гласи приблизително: „В най-слънчевите дни изведнъж се появява отчаянието (the Despair)” и то се материализира като безнадеждно същество- черна, самотна и заблудена фигура в метрото, накак си out of time. Горе-долу подобно текат мислите, когато си жертва на случването, засрещането с така-наречения-мой-живот. Много постмодерна ситуация, гранична, абсурдна ... изобщо няма нужда да се определя, пише за това, дори да се мисли. В такъв случай ти се иска да си Човек без минало (или Mies vailla menneisyyttä, 2002) и бързо да изградиш всичко наново и различно, както е по-добре всъщност. Но ...

Да се върнем на филмите и музиката. Които ни заливат като бази данни с уроци, съвети, примерни съдби и варианти да преживееш нещо, което (не) би ти се искало да преживееш. Както в други истории за края като The Hours, Amores Perros, Irreversible, Mulholland Dr., Piedras, Requiem for a Dream, ( ) etc …

Твърде много информация за това как да (не) преживееш нещо, което те връхлита само веднъж и оставя главно отломки и бежанци. В така наречения real world се случва също често, виждаме го на live кадри и все пак е някак несмилаемо и предозирано от медиите, всъщност нереално. А реалността те залива точно в този момент, когато не си дете, нямаш мечти и някои неща от филмите вече са ти се случвали. Когато имаш повече зад, отколкото пред себе си. Когато започваш да употребяваш думички с буквата н в началото- никога, няма, нищо, не става, не мога, не знам, не е така, не може да бъде, недей!

Моля. Нека необратимостта на времето да не убива живота ни. И да не се срещаме толкова често с усещането за празнота. Как да не изчезне надеждата, подобна на прах по криле на пеперуда, без обаче и да стигаме до пробождането й с карфица? Или какво се случва, когато прекалено много се отъждествяваш с някого, нещо, идея, роля, филм или мелодия, загнездили се някъде в главата ти. Какво се случва и ако се пристрастиш точно към това отчаяние и към стигането до последната спирка на метрото, така че всъщност никой ден да не бъде достатъчно слънчев за твоята усмивка и наистина да придобиеш завинаги тъжните, големи, пълни с flares, замечтани очи на аниме-героиня? Не, няма. Никакво Н.

Това, което имам да кажа след толкова знаци на неизбежното в реалността ми е, че:

Ако толкова исках да има необратими неща в живота ми, моменти, в които си пристрастен към ... някаква силна зависимост, то поне благодарение на тях искам да си обясня ефекта на магнитите, търпящи се еднакво закратко, долепени със сила един до друг за еднаквите си полюси, знаещи, че няма по-еднакви от тях и по-противоположни и отблъскващи в момента на разделяне ... подобни на пеперуда, която не е решила да се блъска в стъкло на светеща стая или в крушката на улична лампа, а направо изгаря със същата сила и за миг в пламъците на лагерен огън. Това усещане да бъдеш унищожително близо до някой друг, изцяло и само ти. Обелен лук, лице без маска, откровено гол и сам човек, истински и като за снимка ...

Защо ми е да си обяснявам, че моментът преди катастрофата е най-кратък и най-дълъг (stain), а после остава единствено почти фалшивата тъжна и заглъхваща мелодия (scar). Консервиране на мига на пълно щастие преди пълнотата на нещастието. Иска ми се да предпочитам вместо да съм била мъртва хилади пъти, да съм умряла веднъж- в някакъв dream moment, равен по траене на 1000 years; времето преди затъмнението, в едната съвършена минута на чиста тръпка. Еквивалентът на всеки един път, когато на две небеса е имало еднакви фойерверки, двама души едновременно са поглеждали от прозорците си към облаците във формата на зайци и се е появявало усещането за разходка за ръка до седмото небе, там някъде, over the rainbow ... Времето да е било само секунда, като отминаващо край теб метро. Спирка.

Имам непремахваем спомен за изказване на преподавател по естетика: „Защо Ромео и Жулиета умират на края? Защо трябва да видим труповете им? Не просто защото трагедиите трябва да завършват така. А защото иначе не може да остане на сцената единствено трупът на любовта им.” Много шум за Нищо.
Всяко такова начало си има такъв край.
“Where Do I Begin/to tell the story of how great a love can be …” припява за фон Shirley Bassey.

Остава:
Надеждата, че ако нещо (в теб) умре, ще има кой да разкаже историята до целия й прекрасен, логичен и неизбежен завършек.


P.S. Наскоро в Пловдив Робърт Шекли разказа за едно от многото забележителни неща около личността си- той самият я намира сякаш разделена на три под-личности; едната измисляща брилянтната история, втората изтъкаваща упорито цялата стуктура и сюжет на текста и последната, с най-трудната роля- умението да сътвориш за миг идеята за велик завършек. Краят може да бъде и изненада.

Публикувана@2004-08-20

Добавяне на коментар

keywords