Денят започна с последното литературно попадение - Избрани разкази от колекцията на Хичкок - книжка, с която се сдобих съвсем честно и почтено от една секънд-хенд книжарница , а се оказа открадната от библиотеката на руската гимназия в града. Открай време и четенето не ми действа приспивно, но бях длъжна да опитам. Трудното ми заспиване беше подпомогнато и от съседите от околните блокове, брат ми и странният глас обречен да си остане в уредбата.

Под завивките фалцета на Брет Андерсън почти ме накара да се унеса, а малко по-късно да си сложа и антифони. Около 1 получих изненадващо съобщение, на което въпреки сънливостта си отговорих. Изглежда усилието ми беше оценено, защото, когато в 4:30 бях досатъчно съобразителна да се събудя и освободя място в инбокса, ме чакаше пожелание за лека нощ. За съжаление не се случи лека, спах ужасно непълноценно и некачествено, не заради sms-ите и не заради процедурата, която ме очакваше сутринта; просто в последно време така се получава.

Осем и трийсет сутринта, устояла на безсънието и блъсканицата в градския транспорт се озовах в зъбна физиотерапия обзаведена в стил осемдесетте. От другите пациенти в коридора разбрах, че др. Веселка Душепеева е бивш стоматолог с много алергии, поради което в момента се занимава с физиотерапия. Казаха ми още, че по-голямата част от кабинетите в сградата са частни, затова тя внимателно обгрижвала пациентите си, а може би просто й е скучно. И така въпросната физиотерапевтка, а именно др. Веселка Душепеева наистина се оказа много мила и любезна, но някак си прекалено ентусиазирана да си върши работата. На втората минута от влизането ми в кабинета й тя вече беше забила толкова игли в горния ми венец, че си помислих, че ми прави зъбна акупунктура. Ако имаше още някой наоколо може би щеше да бъде по-внимателна и да работи по-бавно, което незнам доколко щеше да е облекчаващо, имайки предвид инквизицията, която се разиграваше. Можех само да стоя с отворена уста и да търпя, без възможност да проговоря или обясня, че ме боли, въпреки упойките. Опитах се да й дам знак, че ако продължи ще придаде на венеца ми релеф на френско сирене, а освен това иглата стигна до костта. Гледах жълтеникавата от старост лампа на тавана, сцепена от край до край и си представях как костта ми се пропуква по подобен начин от нахалните й движения.

След като частта с иглите приключи ми каза да стискам зъби и ме поведе към малка кабинка в другия край на помещението. Няколкото метра до кабинката извървях с несигурността и притеснението на тежко болен човек, на когото за първи път са разрешили да се разходи из болничните коридори, бутайки банката физиологичен разтвор прикрепена към системата си ... от устата ми всъщност висеше жълто кабелче.

Точно преди няколко дни бях чела, че човек остава завинаги в годината, в която е роден. Нито среднощните разговори, нито преравянето на любимите интернет медии ми помогна да намеря източника на тези ценни няколко изречения. И тогава ми влезе една спасителна муха в телефона, която каза, че осемдесетте може никога да не са се състоeли, точно както шейсетте и чезненията по Босфора. Не помнех осемдесетте по-добре от мухите, но във физиотерапията ме върнаха още по-назад във времето.

В кабинката имаше легло с остарели от прекалено честото пране, но стерилни на вид чаршафи и парче балатум в единия край - за краката. Апаратурата със сигурност беше антична спрямо организма ми, а самата кабинката отвътре беше облицована с фолио на сини и бели квадратчета като на стената срещу мен бe повредено във формата на женско лице без нос. Веселка Душепеева с почти тържествен тон обяви, че ще ме включи в електрическа верига. Иновативния метод по който го направи вероятно й беше останал в наследство от годината, в която тя е родена: парче стар найлон, върху който постави нещо напомнящо на мокра гъба за баня, което трябваше да стискам като удавник сламка. После затисна ръката ми с торба ориз, за да не си размествам положението. Интересното, че оризът беше сложен в допълнителна зелена торбичка от плат за "по-зъболекарски" вид, който да отклони впечатлението на пациента за нередности и мухъл.

Следващият половин час мина нелепо, в тягостна обстановка; дори мухите ги нямаше. Физиотерапевтката на няколко пъти увеличи стойността на тока, като на излизане от кабинката ми каза, ако има нещо да чукам по стената ... Може би към леглото има прикрепени каиши за вързване, които се ползват в краен случай и тя само чака да изтълкува чукането по стената като буйство, за да се развихри с още игли и спринцовки. Фройд не би се преродил в жена, нали?

От радиото се чуваше програма Хоризонт, идеалното музикално решение за създаване на по-потискаща обстановка за пациентите. Наложи се да изслушам цялата реч на президента Първанов по сутрешния блок. В отчаянието си започнах да оглеждам малката си килия на квадратчета и да се опитвам да запомня всеки детайл с надеждата това да ми помогне да се абстрахирам от влудяващата реч. Тогава забелязах, че завеската на вратата не е дръпната докрай; целият в черно, бодигардът на стоматологичния център ме гледаше втречено в обувките. Виждала съм го неведнъж и продължавам да съм все толкова убедена, че прилича на герой на Стивън Кинг. В конкретната ситуация обаче се сетих за черните момчета на Кен Киси, които се кискат сутрин един на друг и се гаврят с термометъра и пациентите си ... "Процедурата протича нормално, отпуснете се и си починете", каза машината на чист български. Др. Душепеева закачи палтото си в моята кабинка и извика черното момче настрани. Единственото, което исках в онзи момент, бе да съм 20 см. по-висока и да избърша ботушите си в палтото й.

На излизане се почудих дали да не й кажа "довиждане другарко Душепеева", но ми се стори неуместно. И така останахме аз от едната страна на вратата, а тя при машините, иглите и ориза. Продължителността на една минута зависи не само от коя страна на вратата се намираш, а и от времето в което си останал да живееш. Касиерката, на която платих за процедурата, имаше същото палто и четеше вестник Шок.

Публикувана@2005-03-19

Добавяне на коментар

keywords