- Как сте, драги ми приятелю ? - попита Ханс старото муле, което виждаше всеки ден, когато отиваше на работа. - Не изглеждате добре. А днес денят е толкова прекрасен. В такива дни човек си мисли за хубави неща.
Ханс забеляза, че животното се оживи и сякаш леко му се усмихна. Тогава той вдигна ръка и го почеса зад ухото, то изхриптя два пъти, след което нададе силен магарешки рев и скочи от терасата на третия етаж. Ханс смъкна хавлията, която бе все още влажна и я омота около главата си, след което последва своя стар приятел мулето. Двамата лежаха проснати в градинката пред блока, заобиколени от красотата на цветята и прекрасното сутрешно слънце.
- Веднага загаси телевизора ! - изкрещя майката на Петьо в съседния блок.
- Но, мамо, той е изключен - каза момчето.
- Как така - каза тя, - тогава го включи.
- Но той вече е включен - промърмори Петьо.
Майката се надигна от плочките в банята и зашлеви Петьо по бузата.
- Ти на какъв ще ми се правиш ? Като ти казвам нещо, ще ме слушаш.
- Но, мамо - заплака момчето, - ние нямаме телевизор.
- Тогава бързо да си лягаш ! - скара се отново майката.
А просякът пред входа, който се представяше с името дядо Николай, преди си беше съвсем привлекателна дама. Разбира се, никой от съседите не разбра какво всъщност става, понеже аз действам бързо. Сега се бях запътил към следващата си жертва. Тя бе трудно изпитание за мен, но мислех, че щях да се справя. Чук, чук, чук.

- Влезте - отговори приятният женски глас на психиатърката, при която имах записан час.
Аз влязох в кабинета и затворих вратата отвътре. Тя погледна бележника си, след това надигна глава и каза:
- Вие трябва да сте Господин Господинов ?
- Да, точно така - отговорих аз.
- Седнете - каза тя и защрака с химикалката си. - Първо искам от Вас да се отпуснете, а след това да ми разкажете за проблемите, които Ви тревожат.
Трябва да ви кажа, че тази жена изглеждаше някак строга и безчувствена - как е възможно такъв човек да стане психиатър. От срещите си с други лекари знаех, че всеки психиатър първо трябва да предразположи своя пациент, за да може да изкаже всичките си мисли и опасения, и тогава психотерапевтът, убеждавайки го чрез научни факти и своя опит на лекар, да го отклони от опасенията, които го тревожат. Но не, тя не беше от тези лекари.
- И така - прекъсна моите мисли тя, - нека започнем. Защо мислите, че имате някакъв проблем ? Какво Ви кара да мислите така ?
- Ами - започнах аз, - смятам така, понеже преди две години претърпях тежка катастрофа, а след това и операция, получих амнезия и не зная нищо за миналото си. Никой от близките ми не ме е търсил и не зная какво да правя. Ходих при най-различни лекари и всички казаха, че с течение на времето спомените ще се възвърнат, но досега нищо, абсолютно нищо. Трябва да знам нещо за миналото си, не искам да живея така, не мога повече, моля Ви !
Жената ме гледаше замислено. Имах чувството, че това, което й говоря, я отегчаваше.
- Да, разбирам Ви напълно - заговори тя, - и ще се опитам да Ви помогна. Елате с мен - каза и ме задърпа към вратата. - Мисля да Ви подложа на хипноза, но ще ми трябва Вашето съгласие.
- Имате го - гордо вдигнах ръка аз.
Заведе ме в някаква стая. Първите ми впечатления бяха, че там се извършват не хубави работи. Тъмната стаичка ми напомняше на нещо което... "тъът-тъдът-тъттът-тъдът" - иззвъня мобилният ми телефон.
- Да - казах аз.
- Какво да - отговори някой.
- Кой се обажда - продължих аз.
- Ами обажда се този, който е от другата страна.
- А кой е от другата страна - изсъсках злобно.
- Ъъъ, мисля, че това съм аз - продължи гласът.
- Е, "аз" - заговорих с още по-дрезгав глас, - защо ме търсиш ?
- Че защо да те търся - каза гласът и затвори телефона. "Странно", помислих си и изключих апарата. Дано поне успея да си спомня нещо.
- Легнете, ако обичате - подкани ме докторката, - легнете там - посочи тя с пръст леглото в средата на стаичката. - Сега се отпуснете и гледайте към машината, която ще включа сега.
Мисля, че машинката си я биваше, защото не усетих кога ме е хипнотизирала.
- Кажете ми, господин Господинов - заговори тя, - какво виждате ?
- Виждам себе си - запелтечих аз, - да, аз карам колело, но много бавно. Педалите се въртят трудно.
- Защо ? - попита лекарката.
- Не зная - казах аз. - Сега ще видя. Да, въртят се трудно, защото влача нещо зад себе си. Вързано е за колелото
- Какво е това нещо ?
- Това е някакво тяло, човешко тяло.
- На кого е ? - попита с неспокоен глас лекарката.
- Ами, не зная - заговорих аз отново. - Главата му я няма. Чакайте, чакайте, за него е вързано още нещо. Някаква торба.
- Какво има в торбата ?
- Торбата е пълна с прясна риба.
- Само това ли ? - запита с още по-неспокоен глас психиатърката.
- Не, не, има още нещо - това е някаква глава. Ха-ха, глава, това е вашата глава. "О, боже !!!", казва главата, "о, боже !", вика вашата глава.
- О, боже - започна и психиатърката. - Как така моята глава ще е в торбата, мама винаги ми е казвала да не си слагам главата в торбата. Добре, нека се пренесем още по-назад, когато си на десет години. Какво виждаш ?
- Ъ-ъ-м, виждам кръв, много кръв, навсякъде, където погледна. А също и телата на близките ми. Всички са вързани за перките на големия вентилатор, който е на тавана и бавно се въртят, а главите им ги няма. Кръвта шурти навсякъде, стените цели са в кръв.
- А ти ? - попита с най-неспокойния си глас психиатърката. Какво правиш ?
- Аз съм щастлив, много щастлив и режа ушите си.
- Защо ? - успя да изрече жената.
- Това ми доставя удоволствие и мисля, че всички са щастливи от постигнатото.
Пляс-пляс-пляс, събуди ме тя със шамари.
- Извратено чудовище, убиец, наркоман - викаше тя и продължаваше да ме налага. Май че бях постигнал това, което искам. Мисля, че дори бях я докарал до хистерия. Лекарката крещеше с всички сили и, обикаляйки стаичката, изведнъж спря и спокойно каза:
- Препоръчвам Ви да отидете при психотерапевт. Да, да, отидете. Боже - каза тя, поставяйки ръка на изпотеното от бягане чело, - та нали аз самата съм такава. Не, не, отидете на сладкарница, там Ви очакват сладки сънища, планини от сънища и бляскавите светлини, които са толкова красиви, че дори и по-красиви и по-красиви и по-красиви - започна отново да се успокоява тя, но не за дълго.
След малко подскочи и започна отново да обикаля и, викайки "Хей-брей", отвори вратата и изчезна нанякъде. Мисля, че вече се досещате, че бях особено доволен от постигнатото, все пак аз съм човекът, който прави хората луди.

След добре свършената работа реших да си дам малко почивка и известно време да поживея като съвсем обикновен, нормален човек. Намерих си работа като гробар, а през уикенда работех като клоун в цирка срещу гробищата. Обичах и двете си работи, вечер обикалях из гробищата и размишлявах, правейки планове за бъдещето си. Запознах се с Петър Иванов (Пешо), с когото станахме големи приятели, след като бръкнах и в неговия мозък, разбира се.
Разказваше ми интересни историйки. Как една сутрин си наметнал карираната риза, подарък от внуците, и излязал от кладенеца, изведнъж слънцето блеснало в очите му и той ослепял. Разказваше също, че живеел на Луната и тъй като бил единствения жител там, бил много самотен. Но веднъж не издържал, скочил от Луната и се приземил на Земята. В други историйки разказваше, че има двоен мозък с четири полукълба и тъй като две от тях били излишни, той отглеждал там най-различни микроби, мухи, слонове и крокодили. Разбира се, той ги отглеждал мислено, но понякога, когато спял, те оживявали и правели големи поразии в своите клетки. "Да, да, така е", викаше Пешо.
Разказваше също, че Земята е един мозък и всичко в нея е измислица, а сега и той бил част от нея. "Ами ако не съм в правилния мозък", тревожеше се той. "Ако този мозък е болен, тогава няма да издържа и ще трябва да се върна отново на Луната, на която няма нищо. Един нефункциониращ орган. Един мъртъв мозък, ще трябва да свикна с мислите му", тревожеше се ужасно Пешето.

Една прекрасна нощ седяхме с Пешо в бараката на гробищата и отпивахме от дамаджаната с ракия. Не знам да ли беше от ракията или от болния мозък на Пешо, но бях изпаднал в пълна лудост: тогава разбрах как се чувстват всичките ми приятели. Грабнах Пешето и отидохме до цирка, в който работех. Облякохме си някакви костюми и излязохме на арената. Понеже нямахме нищо подготвено, с което да зарадваме посетителите, решихме да импровизираме. Пешето се беше пльоснал на земята и махаше с крака и ръце, наподобявайки хлебарка, обърната по гръб. А аз, преоблечен като поп, топях чемшир в котле със сярна киселина, пръсках Пешето и псувах наред. Беше много, много весело, докато отнякъде не се появи някаква монахиня с газов пистолет и не започна да обстрелва мен и Пешето. За щастие не уцели никого, понеже ние набързо се скрихме в гримьорната. Но преди това заметнах котлето с киселина по монахинята и сега навярно забавлява хората с безформеното си тяло. Лицето на Пешо също не беше в цветущо състояние, но гримът и костюмът отчасти го бяха предпазили от изгарянията. Въпреки всичко добре се позабавлявахме - "една незабравима вечер", както обичаше да казва Пешето.

Излизайки от цирка, си купихме бутилка мастика и отидохме да запиваме в гробищата. Беше тихо, ние бяхме се облегнали на надгробния камък на Захари Попов Добрев и надигахме бутилката. Пешко продължаваше с безумните си историйки за Луната и за баба му, която била главната героиня в научнофантастичния сериал "Вселената - витата баница на баба".
Изведнъж, може би под влиянието на алкохола или историйките му, не знам, аз сграбчих Пешето и започнах да го целувам страстно. Той не закъсня и ме обгърна с две ръце, като разрошваше косите ми. Всичко беше много хубаво, но силна светлина привлече вниманието ни. Не можехме да повярваме, това беше истински космически кораб, същества от друга планета. Той стоеше на десетина метра над гробището и тогава се чу странен звук. Приличаше на звука, който издават вратите на автобус, когато се отварят или затварят. След миг корабът изхвърли някаква капсула, която се стовари на земята, събаряйки някоя друга плоча. Ние с Пешето бяхме много уплашени, любопитни и малко повече пияни. Приближихме се до капсулата и се загледахме в нея, вътре имаше нещо.
Скръъц-скръц-блммд, отвори се тя и от нея изскочиха двама виетнамци. Доста се учудих, понеже единият от тях държеше някакъв пингвин, а другият - подарък, опакован и вързан с червена панделка.
- Вземи - каза единият от виетнамците, подавайки подаръка на Пешо.
- Вземи - каза другият и ми подаде пингвина, след това двамата се хванаха за ръка и побягнаха крещейки.
Аз гушнах пингвина в скута си, но той се дръпна нагло и заговори с дрезгав глас:
- Долу ръцете, тиквеник такъв.
Веднага пуснах животното и то падна на земята. Пешо се засили и започна да го рита. Аз също се включих и за две минути умъртвихме изрода.
- Какво направихме - казах аз, - това беше, беше...
- Направихме това, което трябваше - заговори Пешо. - Виждал съм тези гадини и преди по телевизията. Но бяха много повече, оттогава не ми харесват.
- Откога ? - запитах аз.
- Оттогава, когато ги гледах.
- Но това не е такова - опитах се да му обясня.
- Е, не ми харесват - отряза ме Пешо и тръгна към бараката. Без съмнение той нямаше ни най-малка представа какво сме извършили. Но станалото - станало.
Когато стигнах до бараката и отворих вратата, Пешо вече беше се излегнал на леглото ми и дори похъркваше. Какво да го правя, все пак аз го бях направил такъв и сега трябваше да го търпя. Няма как !

Взех подаръка и седнах на стола си. Какво ли можеше да има в кутията ? Ами ако бе някакъв експлозив или нещо такова ? А може да бе нещо наистина хубаво, замислих се аз. Любопитството ми надделя и аз дръпнах панделката, след това махнах хартията, а после, без да се замислям, отворих и кутията.
Изведнъж стаята се освети и пред мен се появи някакъв пингвин, подобен на този, от който се отървахме преди минути. Първата мисъл, която ми мина през ума, беше, че това някакъв вид холограма или нещо такова. По-късно разбрах, че наистина съм бил прав. Пингвинът стоеше и поклащаше глава, не след дълго започна да говори.
- Здравей, землянино ! Както вече си разбрал, аз съм от друга планета, макар че и на вашата се срещат подобни същества. Но повярвай ми, по нищо не могат да се сравняват с нас. На теб се пада честта да разбереш това, което от толкова време се опитвате да откриете и все още е загадка за вас. Какво се случва когато умрете ? Какво става с душата ? Къде отива тя ? Ще ти покажа нагледно, зная, че ще разбереш, не се страхувай. От доста време те наблюдаваме и мислим, че ти си човека.
Изведнъж пингвинът изчезна. След дълго чакане аз започнах да се изнервям и да сипя ругатни по адрес на пингвина и особено и най-вече по адрес на майка му.
- Хайде де - станах аз, - нали щеше да ми показваш.
И докато се чудех още известно време, изведнъж Пешето се разбуди, хвана една лопата и ме заблъска по главата, направо беше обезумял, удряше наистина силно. Усещах как черепът ми постепенно придобива крушовидна форма.
Тогава разбрах, че това бе краят и точно когато изгубих съзнание, аз видях светлина - силна светлина, а след това две ръце и мъж в бели дрехи. Той ме хвана, усещах как мозъкът ми се смалява и мислите ми изчезват. Боже, си казах, ама това е лекар, а аз бях бебе, което току-що се ражда, но нещо не беше както трябва: усещах, че дишам много трудно. Лекарите правеха всичко възможно, за да ме спасят, но уви, сърцето ми спря и аз отново се събудих в бараката си, Пешето все още спеше, а пингвинът се появи отново.
- Сега разбра ли, приятелю - каза той.
Аз все още се опитвах да се съвзема от случилото се. Грабнах лопатата и пребих до смърт спящия и нищо неподозиращ Пешо.
- Как така ще ме биеш бе, свиня, наркоман - крещях аз, докато налагах приятеля си.
- Не, не - викаше пингвинът, - ти не разбра, че това е само... - пляяс, стоварих лопатата върху машината и тя замлъкна. След това изкопах един гроб зад бараката и набутах в него Пешо и машината.

Сутринта се събудих, изглежда бях заспал, прегърнал лопатата, а единият ми крак беше в гроба. Зарових дупката и се заразхождах из гробищата. Незнайно как, но корабът беше изчезнал.
Забелязах, че някакви хлапета се забавляваха ужасно и се приближих. Когато погледнах, видях как групата хулигани се бяха скупчили и ритаха пингвина, когото бяхме изоставили през нощта и мислехме за мъртъв. Щом изгоних децата, видях, че пингвинът все още се помръдваше. Надвесих се над него, животното ме погледна жално и направи опит да проговори, но уви, човката му се търкаляше по земята. Аз я вдигнах и сложих в джоба си. След това взех едно найлоново въже и го завързах за бараката.
- Циркът е отсреща - изкрещях на хлапетата, които напираха към бараката.
Изкарах стола навън и се наместих удобно. Пешето ми липсваше, липсваше ми и то много - как можах да му сторя това. Виновни бяха глупавите пингвини. Капка сълза се стече по бузата ми, веднага грабнах лопатата и изрових трупа на Пешо.
- Ще бъдем заедно още няколко дни - радостно съобщих новината на Пешето. Веднага го сложих на стола и извадих шише ракия. Трупът постоянно се свличаше на земята, затова го сложих на закачалката. Жалко, че не можеше да говори, мислех си аз. Бях се затъжил за историйките му.
Чувах как малчуганите се гавреха с пингвина отвън и се чудех дали и аз да не се включа. Все пак те убиха Пешето, мръсните извънземни пингвини.

Сутринта се събудих на едно дърво, което бе почти в края на гробището. Какво бях правил там - не знам. Но какво значение имаше, щом Пешето не бе до мен. Веднага изтичах до бараката, за да го видя.
Когато пристигнах, видях пингвина, когото бях завързал вчера. Той лежеше проснат със забита в окото пръчка от близалка и трепереше - все още беше жив. Изглежда хлапетата добре се бяха забавлявали. Ритнах изрода и влязох в бараката.
Пешо все още висеше на закачалката, както го бях поставил. Потупах го по рамото и хвърлих шлифера си отгоре му. Няколко мухи се разхвърчаха. Изглежда не само аз обичах Пешето.
Отворих буркан сланина и излязох да похапна на чист въздух. Скука - пълна скука, нямаше какво да се прави. Ех, да беше Пешето жив, сега щеше да измисли нещо. Върнах се в бараката и отново заспах.
Сънувах прекрасен сън - как двамата с Пешо преместваме голям прозрачен камък и под него намираме цяло индианско племе. То от векове бе чакало някой да измести камъка и ни беше много благодарно. Дори ни подариха подаръци - на мен грахово зърно, а на Пешо уокмен Панасоник.
Събудих се с усмивка, беше обед. Пешето вече не приличаше на себе си, трябваше окончателно да се сбогувам с него. Когато се стъмни, затътрих Пешо зад бараката и го зарових заедно със закачалката. Така трябваше, иначе постоянно щеше да ми напомня за него.

След този така труден момент в моя живот напълно бях се отчаял, беше ме обхванала силна депресия, ама толкова силна, че бях решил да сложа край на живота си. Тъкмо слагах примката около врата си, когато изведнъж група пингвини се появи пред мен, сред тях имаше и петима виетнамци, които набързо ми свалиха въжето и ме задърпаха към пингвините. Най-малкият и най-грозен пингвин се приближи и заговори:
- Няма да си губим времето в празни приказки. И без това не съм тук по свое желание, в момента можеше да си седя, поклащайки глава, вкъщи. Щях да я клатя напред, назад, настрани, нагоре и въобще навсякъде. Щях да я клатя много добре, а вместо това се занимавам с разни отрепки, които нямата ни най-малка представа как се клати глава. Ядосан съм, така че ще те питам само веднъж: Къде е Естро ?
- Кой е Естро ? - попитах аз.
- Бяхме го изпратили, за да ти предаде съобщението. Той е много важен изследовател на човешките качества и недъзи, трябва да е някъде тук - ядосано изръмжа грозникът, - и мисля, че ти знаеш къде е - изсъска застрашително той.
Боже господи, помислих си аз, ако знаеха какво сме му направили, сигурно вече щях да съм мъртъв. Но пък и без това щях да се самоубивам, тъй че голяма работа.
- Момент - казах аз, - мисля, че знам къде е. Изчакайте - махнах с ръка на пришълците, тичайки към бараката.
Веднага развързах осакатеното жовотно и го занесох при останалите. Щом пингвините го видяха, веднага започнаха да поклащат глави.
- Защо е мъртъв ? - попита един от тях.
- Не - казах аз, - не е мъртъв. Погледнете - и поставих пингвина на земята.
- А къде му е човката и какво е това нещо в окото му ?
- Ами ето му я човката - отвърнах аз и я извадих от джоба си, - а това в окото му е пръчка от близалка.
- Ти идваш с нас - каза дребният и виетнамците ме задърпаха към кораба, който и този път беше направил голяма поразия, кацайки върху цветарския магазин.
Щом ме вкараха вътре, аз се огледах. Трябва да ви кажа, че не очаквах напреднала цивилизация като тези пингвини да се държи така просташки. Вътре се бяха наредили около трийсет пингвина, които се замерваха с цветя, задигнати от магазина. Някои от тях дори си похапваха лалета и маргаритки.
'Фиууу', каза корабът, предупреждавайки пътниците да се подготвят за излитане. 'Фиуууу', се чу и когато корабът излетя.
- Е - каза дребосъкът, дъвчейки някакво цвете.
- Какво Е ? - попитах аз.
- Еделвайс - каза грозникът, - нали така се казва ?
- Това не е никакъв еделвайс - ядосано изръмжах. - Ние не продаваме такива цветя в гробището.
- Няма значение - каза пингвинът, преглъщайки. - Скоро ще пристигнем - добави той и нареди на един от виетнамците да му донесе още цветя.
Изведнъж се чу силен трясък, корабът се разлюля и след малко отново се стабилизира.
- Нападат ни - изврещя тлъст пингвин, който се търкаляше из кораба и пъшкаше от болка. Нищо чудно, защото преди това беше погълнал поне две дузини карамфили и кой знае още колко лалета.
Грозният пингвин веднага се съвзе и пое управлението на кораба.
- Това са авиопатолозите - каза злобно той и направи някаква странна маневра. - Пуснете примамката - нареди пингвинът и веднагически група изтормозени виетнамци се втурна към енда от капсулите, намиращи се в помещението, предназначено за капсули. Набутаха се вътре и корабът ги изплю навън.
В този момент всички се успокоиха и пътуването продължи както в началото.
- Какво стана ? - попитах тлъстия пингвин, който вече бе доволен от преяждането си.
- Ами - забоботи дебелакът, - дадохме им това, което искат.
- А какво искат ? - запитах отново.
- Искат да режат - изгрухтя пингвинът и захърка върху краката ми.

След две минути корабът отново каза 'фиуууу', предупреждавайки, че бе време за кацане. 'Фиуууу' се чу и когато корабът се приземи. Двама от виетнамците грубо ме избутаха навън, където чакаше цяла делегация посрещачи. Повечето от тях бяха разтревожени за своя учен, когото изкараха върху някаква плоча.
Един стар пингвин с дълга бяла брада се приближи към мен и каза:
- Добре дошъл, Господинов, очаквахме те. Бъди мой гост - добави той, подканвайки ме да тръгна с него. - Аз ще те разведа из нашата малка, но красива планета. Ела - каза той и ме задърпа към някаква огледална шатра, която ме заслепяваше със силната си светлина.
- Много е красива - заговорих на домакина си.
- Красива, но коварна - каза старецът. - Знаеш ли, младежо - заразказва той, - колко стари пингвини като мен са намирали смъртта си пред тези куполи.
- Но как ? - учудих се на думите на стареца.
- Как ли - намуси се той. - Светлината е толкова силна, че докато се доберат до нея получават силни изгаряния, а по-старите и по-слаби пингвини направо пламват като факли. Това е моята къща - продължи той, - а аз съм търговец, синко, много уважаван търговец, заемам голямо място в развитието на планетата ни.
- С какво се занимавате ? - попитах стареца.
- Ами произвеждам шоколадови диадеми - така ги наричаме. Това са щитовете, които пазят планетата ни от силната слънчева светлина. Но запасите ни от какао са на привършване и скоро скъпата ни планета ще загине.
Влизайки в къщата на стареца забелязах, че пред мен стоят няколко пингвина доста по-стари и с по-дълги бради от посрещача ми.
- Това тук - заговори той, - е вечно спящият Елеонор 6 - откакто го познавам, все си е такъв, но той е много мъдър пингвин. Затова те водя при него, за да ти даде съвет.
- Съвет ли ? - учудих се аз. - Че за какво ми е съвет ?
- Ще видиш - каза той и извика двама от виетнамците, които имаше в изобилие наоколо. Те хванаха по една метална пръчка и заблъскаха стария спящ мъдрец. След силните удари, нанесени по главата на стареца, той отвори очите си за миг и, повръщайки, заговори:
- Ей-й-й, ей-й-й. Голям праз, че днес няма от хубавите лошотии, всеки знае, че съм от тях и ще ги подготвя за изтребление. Ура-а-а, ура-а-а, сам съм, сам съм - завика изкуфелия старец.
Домакинът ме побутна по ръката и каза:
- Нали е много умен, нали, а, нали ?
- Умен ли - учудих се аз, - ама той е съвсем побъркан.
- Е, щом смяташ така, тогава ще те заведа при най-стария от нас. Може би той ще ти каже защо си тук.
По пътя попитах Дванайсет-три, така се казваше посрещачът ми, с какво се изхранват на тяхната малка планета.
- Ами с шоколад - каза гордо той.
- Само с това ли ? - учудих се аз.
- Че с какво друго - ококори се Дванайсет-три.
- Има толкова други неща - казах аз.
- Така ли - отвърна той и, настъпвайки дългата си брада, се пльосна на земята.

Когато пристигнахме до шатрата на стареца, който незнайно защо беше застанал на челна стойка, се случи нещо странно. Един от виетнамците, които пазеха дядката, се опитваше да нахлузи на главата си скъсан вълнен чорап. Щом дъртакът го видя, веднага му се скара. Виетнамецът усмихнат извади кварцовия си пистолет и се простреля в коляното, след това в главата и накрая никъде.
- Това да ти е за урок - изпъшка дядото и скокна на крака.
- Аз съм Господинов - започнах.
- Знам кой си - прекъсна ме той, - сядай - каза старецът и заразказва. - Ти си нашият спасител, Господинов, на теб разчитаме. Ти имаш дарбата да ровиш в главите на хората, да объркваш мозъците им, а нашата планета е точно това - един мозък. Шоколадът, който прави Дванайсет-три вече не може да бъде произвеждан. Слънчевите лъчи ще нахлуят и за нула време ще съсипят нашата планета-мозък, която е и нашия създател. Тя ни е измислила и затова съществуваме, но топлината на слънцето ще побърка нашия мозък, а тогава ще стане страшно. Ти трябва да я подготвиш за това изпитание. Ще влезеш в пряка връзка с нея и бавно ще я побъркваш, за да бъде тя подготвена, да свикне. И само ще се надяваме всичко да мине добре.
Изведнъж се обърнах, погледнах през тъмното стъкло и видях себе си - да, това бях аз. Вървях замислен и се оглеждах назад, напред, настрани.
- Какво става - попитах стареца, - това съм аз - казах, посочвайки към себе си.
- Да, това си ти - заговори пингвинът. - Планетата те е възпроизвела, тя възпроизвежда всичко, което се докосне до нея, измисля го и то се появява.
Значи Пешето е бил прав за планетата-мозък. А виетнамците, замислих се аз, значи и те са били тук, и пингвините - били са възпроизведени.

- Ела - каза старецът и ме заведе до отсрещната шатра. Там той ми постави нещо на главата, от което получих силно главоболие.
- Сега - заговори той, - ще влезеш в пряка връзка с планетата ни, оттам нататък ти си знаеш работата - и щракна един бутон с човката си.
- Здравей - казах. - Аз съм Господинов.
- Зная - заговори планетата, - зная много неща, аз зная всичко. Мога да ти кажа какъв си бил в предишния си живот, само погледни в екрана срещу теб. Ти си бил Мухала Халай - каза тя и всичко започна като на филм.
Мухала Халай продаваше визитки, собствените си визитки, на тях пишеше "Мухала Халай, продавач на визитките си". Този ден той нямаше пари за хляб, а само за визитки. "Ех, тези визитки", каза Мухала Халай, скачайки от една висока ограда.
- Значи така съм умрял - попитах планетата. - А след това какво е станало с визитките ми ?
- Какво ли - заговори тя. - Слушай.
Старият часовникар се наведе и вдигна една от разхвърчалите се визитки."Ама това е Мухала Халай", викаше старчокът. "Ей", изкрещя той на група зъболекари с водолазни костюми, които пиеха чай на едно дърво, "колко е часът ?". След като видя, че никой не обръща внимание, старият часовникар се изсекна във визитката и грижливо я прибра в джоба си.
През това време останалите визитки хвърчаха из улиците на града. Няколко ученици видяха визитките и се втурнаха да ги събират. Тогава стана най-лошото - отплесналите се дечица не видяха камиона, който тутакси премина през две от тях. Шофьорът също се бе загледал в летящите визитки.
- Много народ си уморил - каза планетата, - не си бил послушен, а ?
Аз се изнервих и махнах шлема от главата си.

- Е, как мина първия сеанс - попита ме пингвинът.
- Ще се справя - казах аз, но това никак не беше вярно. По-скоро аз щях да се побъркам, отколкото тя. Планетата си я биваше, беше много по-добра от мен.
На излизане от шатрата видях Пешо, който си висеше на закачалката.
- Ама как - запитах пингвина, обръщайки се към него, а там още един Пешо, а до него трети. Пешо беше плъзнал навсякъде.
- Как така ? - попитах отново пингвина.
- Кое как ? - каза той.
- Питам как Пешето е попаднал тука, и там, и там - запосочвах с пръст там, където имаше пешовци.
- Ами сигурно планетата е прочела мислите ти и е възпроизвела образа, който най-често се появява в съзнанието ти - задърдори пингвинът.
Тогава ми дойде прекрасна идея: трябваше отново да вляза във връзка с планетата и да мисля само за едно - за сладолед. Сладоледен щит, който щеше да замести шоколадовия. Веднага сложих шлема за свързване и се концентрирах. След малко свалих машината, излязох навън и зачаках. И точно когато вече бях се отчаял, щитът се появи, беше невероятен. Имаше какъв ли не сладолед - ванилов, ягодов, черешов, крушев - въобще всякакъв. Всички се радваха - и пингвините, и виетнамците, дори и в очите на Пешо грейна някаква искрица.
Но всичко беше само за малко, изведнъж отникъде се появи огромен червен език, който облиза целия сладоледен щит и, оригвайки се, изчезна в нищото. Какво ще правя, зачудих се отново аз, обикаляйки из малката планета.
Изведнъж съвсем неочаквано на рамото ми кацна малко попрепечена пуйка с гарнитура и заговори:
- Ами сега какво ще правиш, Господинов ?
- Къш ма - изгоних птицата, която знаех, че се бе появила само за да ми досажда.
И така, докато си продължавах да си се чудя, стана нещо, което най-малко мислех, че можеше да ми се случи в този момент. Апандисит. Какво щях да правя сега, веднага отидох до най-стария пингвин и заявих, че имам апандисит и трябва да се оперирам.
- Апандисит ли - учуди се той, - какво е това ?
- Как какво - изнервих се аз, - херния, апандисит, не знаеш ли ? Трябва да се извади, иначе ще умра.
- А-а-а - каза той, усмихвайки се, - няма да стане, Господинов, това което си намислил, няма да се измъкнеш, преди да си свършиш работата.
- Не ви лъжа - опитах аз отново, - ще умра !
- Спести си приказките, приятел - зафъфли старчокът. - Вместо да мислиш как да се измъкнеш, по-добре мисли как ще ни помогнеш.
Няма смисъл, помислих си и излязох навън. Трябваше сам да си помогна, но за тази цел щеше да ми е нужен лекар - хирург - и аз знаех как да го открия. Веднага сложих шлема за връзка и отново се концентрирах. След известно време го свалих, имах силно главоболие.
Излязох навън и зачаках. Обиколих тук-там, но лекари нямаше. Единственото нещо, което видях, бяха ято пъдпъдъци и група германски туристи. Без да се замислям, веднага се затичах към туристите и попитах дали сред тях има лекар, но когато се приближих, те се издуха като балони и отлетяха нанякъде. Ще трябва отново да опитам, казах си аз, болката вече не се търпеше. Нахлузих шлема и зачаках.

Събудих се на другия ден, беше обед. Излязох и се огледах - навън нямаше нищо, нито пингвини, нито виетнамци, абсолютно нищо. Само някакъв човек с бяла престилка, очила и скалпел в ръка. Това е, казах си, това е лекаря.
- Хей - завиках след него, - докторе, чакайте - и куцукайки, превит от болка заподскачах до него. - Трябва да ми помогнете, докторе, имам апандисит, по-бързо, моля ви, режете, режете, всичко направете.
- Хе-хе-хе - засмя се човекът, - аз съм заек, не мога да Ви помогна - и заподскача, скок-подскок.
- Не може да бъде - започнах да откачам аз, - тази планета ми се подиграва, това е лудост. А аз се опитвам да й помогна, мръсна твар - започнах да ръмжа, приритвайки от болка, и пук - апандиситът ми се спука.
Последното нещо, което видях, бяха дузина космати ръце, които летяха наоколо и ръкопляскаха, колкото сила имат. Болката отмина, светлината отново блесна.

Публикувана@2005-11-29

Добавяне на коментар

keywords